— Предупредих те, че може да дойде време, в което няма да имам възможност да ти помогна. Е, това време дойде — каза Козловски и внимателно притвори чекмеджето пред себе си.
— Не затваряй, моля те! Линията сигурна ли е? — побърза да попита Нокс.
— Е, ти как мислиш? — отвърна Козловски. — А как е от твоя край?
Нокс не отговори.
— Показаха ми някакъв запис от охранителни камери, на който се виждаше западняк, който пребива някакви местни, и то неведнъж, а два пъти. Да знаеш, че не обичам градската полиция тук да ме вика по работа.
Нокс нямаше намерение да го лъже, затова не каза нищо.
— Слушай един съвет от мен — каза Козловски. — Китайците разполагат с най-съвременна система за разпознаване на лица. На излизане от страната стой далеч от летищата и гарите и гледай да бъдеш с наведена глава, когато си навън по улиците. Вече си маркиран, Нокс. На твое място бих се изнесъл оттук възможно най-бързо, докато все още можеш.
— Онези типове бяха монголци, а не китайци — отвърна Нокс и се замисли дали не го бяха проследили след излизането от рибния пазар именно чрез системата за разпознаване на лица. — Бяха наети биячи, работещи за някой пекински големец с необичайни финансови връзки с „Бертолд Груп“. Единият от тези глупаци има професионална видеокамера, скрита в тайник в стената. Това говори ли ти нещо?
Козловски задържа телефона настрана от лицето си, докато се опитваше да се успокои. След малко отново го долепи до ухото си, а Нокс все още говореше…
— Я повтори! — помоли Козловски.
— Видеокамера. Скъпа, но доста поочукана играчка, която все още може да възпроизвежда съдържанието, записано на нея. Мислех си, че ще представлява интерес за теб. На камерата има табелка с надпис: „Собственост на «Роуд Уорти филм & видео», Глендейл, Калифорния“.
— Да. Наясно съм, че е била открадната — отбеляза Козловски.
— Това е Китай. Мислех си, че ще можем да се споразумеем — предложи Нокс.
— Слушам те.
— Трябва ми подсигурен маршрут за четирима за напускане на Китай.
От другата страна на линията последва дълго и колебливо мълчание.
— Американското правителство няма практика да… — започна Козловски.
— Или се интересуваш, или не. Трябва ми за днес. Надвечер, може би дори през нощта. Можеш ли, или не можеш? — попита направо той.
Козловски бе поработил здраво, за да си изгради кариера, която в днешно време бе прераснала предимно в попълване на документи и доклади и изпращане на имейли, а някога работата му бе включвала изпълнение на секретни задачи по най-опасните места в Найроби и Делхи. Господи, колко много обичаше работата си като оперативен агент! Но бракът и детето го бяха накарали да стане по-внимателен към живота и кариерата си, а за него това представляваше една професионална трагедия…
Понякога завиждаше на Нокс за опасностите и разбираше важността на собствената си роля, но въпреки това му липсваше желание да се лиши от удобствата на досадните часове писмена работа, които го бяха довели дотук — четири години преди ранното пенсиониране на 49 и с цял живот пред себе си. Но тази видеокамера и записаното на нея представляваха златна мина и главната му задача бе да разкрие изчезването на американския оператор.
— Ще се радвам да получа видеокамерата — каза Козловски.
— След като приятелите ми и аз се измъкнем оттук — отвърна Нокс.
Последва мълчание.
— Ако те арестуват, оставам без нищо. Нямаме сделка. Искам камерата. След това ще направя каквото мога.
Слабото припукване и смяната на интонацията допълнително подчертаха думите му.
— Може ли да се направи? — попита Нокс.
— Може да се уреди контакт, но какво ще стане… Ами нищо не мога да ти обещая. Това е Китай — напомни Козловски.
— Каква е уговорката? — попита Нокс.
— Ще ти дам един служебен номер на който да се обадиш. Официално е фирма за недвижими имоти. Мога да ти помогна с това.
Служебен номер. „ЦРУ“, осъзна Нокс.
— Е, обясни ми — съгласи се той.
— Първо ми кажи къде се намира камерата. Ще се заема с нея, след като се чуя с теб или след като ми се обадят, че си бил задържан от китайските власти. Но трябва да я видя преди това. Това са условията — каза Козловски.
Нокс му описа тясната уличка в мюсюлманския квартал. Обясни му, че ще е по-лесно лично да го заведе дотам.
— Това е моят град, Нокс — припомни му Козловски и в следващите няколко минути му обясни по какъв начин да се свърже с компанията. — Все още ми дължиш един мотоциклет — добави той накрая и прекъсна обаждането.
14:30 часа
Тридесет минути по-късно Нокс се чу с Ранди за трети път.
— Изпратих запитване по имейл до магазина — каза Ранди на развален английски. — Магазинът ми върна имейл. Така имаме IP адреса и маршрутизатора на кода.
— Обясни ми го на прост език — настоя Нокс, който нямаше търпение да изслуша техническите обяснения.
— Нали твоя беше идеята да проследим евентуалното видеопредаване до източника му?
— А това какво общо има с имейла? — попита Нокс.
— Общото е от техническа гледна точка. Това ще ми помогне. За теб не е проблем. Проследяването на видео обратно до източника ще отнеме време, може би четвърт час, може би половин…
— Твърде много време… — каза Нокс и си представи как пристига на мястото и намира Лу и Данър мъртви вече от десет минути. — В мига, в който изпратят видеото, могат да направят всичко… Ще имам по-малко от тридесет минути, за да стигна до указаното място.
— Възможно е… — колебливо каза Ранди.
— Давай! — насърчи го Нокс.
— Виж, на мястото на тези хора аз бих проверил канала за предаване на данните предварително. Може би около час преди това или поне половин час предварително. Така ще съм сигурен, че излъчването ще бъде успешно.
— Това ми дава времето, от което се нуждая — съгласи се Нокс.
— Да, така е.
Но по този начин поемаше дяволски голям риск.
— Ами ако изпратят видеозапис вместо излъчване на кадри на живо? — попита Нокс.
— Това е много голям обем файл. Всеки имейл се движи на пакети — една част тук, друга там. Накрая всички части се събират и пристигат на твоя компютър. Това създава проблем за нас.
Нокс беше проучил предварително магазина за електроника, чрез който щяха да получат доказателството, че похитените са живи. На витрината му отпред имаше изложени телевизионен монитор и камера, които показваха случващото се на тротоара пред самата витрина. В мига, в който бе забелязал инсталираната камера, Нокс си беше представил как на монитора се показва видео със заложниците. Похитителите може би имаха втора камера или екип, който да наблюдава улиците, така че да са сигурни, че Грейс е сама. Тогава това му се стори като бърз и ефективен начин да получат доказателствата. Онези на два пъти вече бяха използвали видео, а хората се придържаха към това, с което са свикнали.
— Може ли да предложа нещо? — попита Ранди.
— Казвай…
— Мога да разбия имейл сървъра на магазина. Това ще ги принуди да използват онлайн видеопредаване на живо.
Нокс се опаси, че подобен ход можеше да им изиграе лоша шега, и го сподели с Ранди. По-добре би било да оставят похитителите да смятат, че всичко е нормално.
Нокс погледна часовника си, марка „Таг Хойер“. Беше спрял.
Тъп китайски боклук.
19.
14:55 часа
квартал Луан
улица „Нанджин“
Грейс никога не беше виждала улиците на града толкова претъпкани. Заради предстоящите почивни дни тротоарите гъмжаха от пешеходци. Носейки обикновена пътна чанта, традиционна за всеки пътуващ китаец от провинцията, тя се приближи до магазина за електроника и се залепи за витрината му.