— А ако ти дам името на този човек? — опита за последен път Нокс. Явно Козловски, който официално бе възпрепятстван от закона да разследва, сега искаше Нокс да свърши мръсната работа вместо него. На Нокс не му трябваше много, за да се досети, и това го накара да се замисли доколко недостъпен всъщност бе Дулич.
— Това променя нещата… — поколеба се Козловски.
— Как точно би ги променило?
— Виж, ако онзи наистина е от правителството… Да речем, е някой министър… Или пък някой от партията… И ако е замесен или дори е отговорен за две убийства? Такова нещо се продава лесно, Нокс. Точно това може безпроблемно и без много въпроси да купи билета към къщи за приятеля ти.
— Можеш ли да го гарантираш?
— Не, няма гаранции — отвърна Козловски.
— Значи говорим за изход. Какво ще кажеш, ако искам само това? Да ми осигуриш изход за двама, единият от които на носилка?
— Отговорът ми е същият. Но ще опитам. Със сигурност — увери го Козловски.
— Използваш ме — възрази Нокс.
— Не, приятел, взаимно се използваме.
— Но нали ти ще имаш най-голямата полза от това? — отбеляза Нокс.
— Не. Каквото и да откриеш, то няма как да излезе от мен. Това би означавало, че съм участвал в разследването. Но, от друга страна, има си начини да се заобиколи абсолютно всичко. Дай ми името на онзи корумпиран човек от властта, а като добавиш към това и показанията на китаеца очевидец… Шегуваш ли се? В тази страна, при настоящите обстоятелства, това е чиста разменна валута, сериозна валута. Вярвай ми.
— Не ти вярвам — заяви Нокс.
— Знаеш ли, преди известно време те смятах за глупак — призна Козловски. — Нали не си такъв?
— Гледай да държиш този телефон включен и зареден — прекъсна го Нокс. — Отново ще ти се обадя на него.
— И помни, приятел: не те познавам — заяви Козловски.
— И аз те обичам — отвърна Нокс и прекъсна разговора.
29.
19:00 часа
Крайбрежният булевард
Проливният дъжд се изливаше по прозорците на хотелската стая като из ведро. Гледката към реката се предполагаше, че трябва да е към Пудон, но Нокс виждаше само гъмжилото от хора, изпълнило доковете на пристанището.
— Е? — попита Грейс, имайки предвид телефонния разговор, който Нокс бе провел с шефа на „Ръдърфорд Риск“ Брайън Праймър.
— Иска да се махнем оттук — довери й Нокс.
— Виждаш ли?
— Но няма какво да направи за измъкването на Сержанта. Дори не знаеше, че е задържан в болницата. Определено мога да кажа, че новината го изненада. Притиснах го, за да видя има ли някакъв план, но думите му бяха „всичко по реда си“. На първо място иска да измъкне нас.
— И аз нямам нищо против това — заяви Грейс.
— Нито пък аз — каза Нокс. — Той няма никакъв план, но дори и да имаше, не би ни свършил работа, ако Сержанта бъде преместен в някой китайски затвор. Козловски познава начините за влизане и излизане от страната по-добре от всеки друг. Обеща ми, че ще направи нещо, и аз му вярвам. Ще остана тук, вие тримата тръгвате.
— Едва ли ще стане — отвърна Грейс. — С този вятър и толкова бурна река вероятно ще затворят пристанището и фериботите няма да пътуват. Трябва да измислим алтернативен план.
Тя приседна на края на леглото и отпи глътка от зеленчуковия бульон, който бяха донесли в стаята.
— Това е алтернативният план. Само дето няма да ни качат на ферибота — отбеляза Нокс. — Използват доковете само като място на срещата.
— Няма как да разпознаеш онзи човек от Партията без мен — каза тя, повтаряйки за пореден път аргумента, който му бе изтъквала през последния един час от разговора им.
— Само гледай… — подкачи я Нокс.
— И как ще мога да те гледам от Хонконг? — отвърна тя.
— Е, тук вече се предавам — усмихна се той.
— Трябва да разбереш, че…
— Това вече го обсъдихме — прекъсна я Нокс. — Ти искаш Еди да се измъкне оттук. Аз искам да измъкна Данър. Сега и двамата са при нас и трябва да направим всичко възможно да ги изведем от страната. Подсигурих нещата така, че обвинението да не падне върху Еди. Най-вероятно монголецът вече е арестуван за това. Ако успеем да се доберем до него, може би той ще издаде името, но едва ли ще го срещнем отново. Край на историята — заключи Нокс.
— „Ние“ ли го обсъдихме? — отново опита да спори тя.
— Това вече не подлежи на обсъждане. Ами ако Дани се събуди и отново изпадне в ярост? Някой трябва да бъде наоколо, за да го предотврати.
— На лодката ще има хора, които да ги държат настрана един от друг — отвърна Грейс.
— Сигурна ли си? — попита той.
— Знаеш, че съм ти нужна… — настоя тя.
Наистина го знаеше, но нямаше намерение да си го признае.
— Имам нужда да бъдеш тук, когато Лу най-после дойде в съзнание и може да говори. Трябва да ми съобщиш мястото, където е бил заснет видеозаписът. Трябват ми някакви следи, от които да започна.
— Джиан Лу — брат му, може да ни помогне. Ако Еди е бил на острова на двадесет и четвърти, то значи е бил там със семейството си. Джиан Лу може да ни помогне да запълним белите полета във времето. Но това няма да ти бъде от полза поне засега, не и без моето участие.
Нокс не се беше сетил за семейната връзка.
— Щом Лу се събуди, можеш да измъкнеш от него поне местонахождението на фабриката. Трябва да бъдеш наоколо, за да го попиташ.
— Все някой трябва да бъде наоколо — отвърна тя. — Но не е задължително да съм аз. Може да е Данър.
Беше права и за това. Данър съжали, задето беше нападнал Лу, и нямаше да го направи отново. Освен това Дани свободно говореше езика.
— Той е слаб. Недохранен е, изтощен е и е травматизиран — отбеляза Нокс.
— Въобще някога съмнявал ли си се във възможностите му? — попита тя. — Кажи ми? Да или не? Е, и аз не съм се съмнявала. Той може да го направи вместо нас.
— Вие и тримата ще слезете на доковете и ще се качите на кораба — заключи Нокс.
— Дори не знаем дали корабът ще е там.
— Няма да споря повече с теб!
— Не ставай смешен — подсмихна се тя, — та на теб ти харесва да спорим.
21:00 часа
фериботен терминал „Донгмен Лу“
Фериботният терминал на пристанището гъмжеше от няколко хиляди подгизнали и ужасно изнервени китайци, които нямаха къде другаде да отидат. Тонове дъжд и мръсна вода от пристанището биваха довявани към тълпата от ураганния вятър, движещ се с осем километра в час. Услугите на фериботната компания бяха временно прекратени. Сред тълпата от хора, притиснати плътно един в друг постепенно назряваше неконтролируема ярост…
Нокс, Грейс, Данър и парцалената кукла, която представляваше Едуард Лу в момента, навлязоха сред блъсканицата. Нокс реши, че сред тълпата лесно ще бъдат забелязани от свръзката си, но не спомена нищо пред останалите. Поне със сигурност можеше да се каже, че на дока двамата с Данър бяха единствените пътници, които не бяха китайци.
— Трябва най-напред да се опитаме да стигнем до будките за билети! — опита се да надвика тълпата Грейс.
Данър и Лу бяха надлежно регистрирани при краткия си престой в хотелските стаи. Лу можеше да ходи, но едва се крепеше в съзнание. Данър бе изтощен и трябваше да мобилизира всичките си запаси, за да продължи да върви.
Четиримата се оказаха изблъсквани от тълпата против волята си, следвайки всяко нейно движение.
— Ако се случи нещо — извика Нокс, за да го чуят останалите, — когато се случи нещо, недейте да се борите. Ще вървим по течението и ще се опитаме да стигнем до брега колкото може по-бързо.
Останалите не казаха нищо, може би не го бяха чули.
— Независимо какво става обаче, гледайте да не падате — продължи той. — Ще се хванем здраво за ръце и ще стоим един до друг. Иначе блъсканицата може да ни убие.
Нокс хвана Данър през лакътя с лявата си ръка, а с дясната стори същото с Лу. Грейс подхвана Едуард за другата ръка и така можеха да го държат изправен, но беше почти невъзможно четиримата да се придвижат напред.