Съпругът слезе долу, понесъл обикновен пластмасов цилиндричен куфар в едната ръка и чанта в другата. В чантата се намираха дрехите, с които бе загинал синът им. Там бяха и обувките — официални и от черна кожа, както забеляза Нокс. Подметките им се бяха залепили за вътрешната страна на найлоновата чанта. Нокс ги измъкна, отлепвайки ги от найлона, и разгледа дрехите една по една, подавайки ги на Грейс.
Майката през сълзи им разказа за часовника и обувките на сина си и за това как той никога и при никакви обстоятелства не би излязъл с тях на работа на полето.
Оказа се, че обувките са изцапани с нещо черно и лепкаво, подобно на катран, което полепна по дланите на Нокс. Бащата му предложи парцал, за да се почисти, и отвори пред него големия цилиндричен куфар, в който лежеше новичък яркооранжев триножник и оптичен теодолит — последна дума на електронната техника.
Нокс се зае да разглежда оборудването.
— Това е теодолит — обърна се той към Грейс и добави: — И даже е снабден с джипиес. Сложна работа. Сигурно струва цяло състояние.
Нокс помоли майката и бащата да разгледа уреда. Разрешиха му. Той го включи и малкото зелено екранче примигна, показвайки меню на китайски. Нокс се зае да превключва из менюто, докато останалите го наблюдаваха.
— Има възможност за запаметяване на последните десет местоположения — каза той на английски.
— Нещо не е наред ли? — притеснено попита майката.
— Всичко е наред — каза Нокс на английски и след това добави на мандарински: — Тази информация ще ни помогне много.
Проследи с пръст втория от записите в паметта на уреда, чудейки се дали Грейс щеше да се досети колко близо се намираха координатите до онези, които Нокс бе взел от навигационното устройство на шофьора. Различаваха се само с няколко секунди.
Грейс си записа всички десет координати, съхранени в паметта на уреда.
— При вас ли е мобилният телефон на сина ви? — попита Нокс.
Бащата се качи обратно горе, но след малко се върна с угрижено и объркано изражение. Двамата със съпругата му проведоха някакъв разгорещен разговор.
— Изгубен е! — каза им майката.
— Бях готов да се обзаложа, че ще е така — кимна Нокс.
Той искаше да остави на двамата малко пари, но Грейс го спря още преди да беше предложил. Споразумяха се да купят няколко от грънчарските произведения на дядото. Последва внимателно увиване на всяка от покупките в отделно парче вестник, което се оказа доста бавен процес и поизнерви Нокс.
Щом се върнаха при тойотата, той вече бе приготвил айфона. Въведе първите и най-скорошни координати, преписани от секстанта, и на картата на телефона се появи синьо знаменце. След това второ и трето. Бяха подредени в права линия, водеща към Ван Бейкун.
— Този младеж е бил доста дребен — отбеляза Нокс. — Също като онзи от видеото.
— Да.
— И онзи от видеото беше облечен в доста хубави дрехи.
— Да — съгласи се отново тя.
— Значи може и да е бил той и да са го захвърлили някъде далеч от фабриката — заключи Нокс.
— Възможно е — каза тя и се настани зад волана.
— По дяволите! — изпъшка Нокс и разтърка ръцете си.
— Какво има? — погледна го Грейс.
— Пръстите ми горят — отвърна той и плю върху дланите си. — Мамка му! Я спри тук!
Грейс се сепна при вида на зачервената и раздразнена кожа.
— Това е химическо изгаряне — каза той. Беше виждал подобни неща в Кувейт.
Грейс спря колата, Нокс изскочи отвътре и побърза да се измие в една локва. Върна се след пет минути.
— По-добре ли си? — попита тя.
— Малко по-добре — отвърна той. — Това трябва да е от сода каустик.
— Обувките… — досети се тя.
— Да. Нашето момче е ходило на някакво много мръсно място точно преди да загине.
— Като например в някоя фабрика — добави тя. — Трябва да проверим всички записани координати.
— Ако се окаже, че сме прави, то който и да го е сторил, искал е да изглежда като злополука, сякаш е бил ударен от кола, докато се е занимавал с геодезическото заснемане. В противен случай е трябвало просто да изчезне.
— Това означава, че изчезването му би породило нежелани въпроси — каза тя. — Въпроси, на които сега трябва да намерим отговорите.
През следващите няколко часа, докато караха по координатите, записани от теодолита, минаха през десетина малки фермерски селища. В два случая от общо десетте координати данните съвпадаха до абсолютна точност с тези, които бяха посетили по-рано с шофьора на Маргарт — в Чунан Сан Дуй и Ван Бейкун. Спряха се и на двете места.
Грейс разгледа внимателно картата, на която Нокс беше начертал свързващи линии между отделните точки с посочените координати.
— Все още ли си мислиш, че това може да е група малки градчета? — попита я той. На картата беше начертал трите страни на идеален правоъгълник.
— Огромно е. Това е твърде голяма площ — отвърна тя.
— Така си е — съгласи се той и се опита да разгадае изражението й, докато тя разучаваше картата. — Имаш ли някакви идеи какво може да е това?
Грейс вдигна поглед към равнинния пейзаж наоколо и към оризищата, които се простираха до края на хоризонта.
— Прилича ми на нов град — каза тя.
Нокс беше запознат с термина. Китайското правителство от време на време създаваше нови технологични или производствени центрове в отдалечени извънградски райони.
— Това не е ли шамар за Чунмин Сити? Нали той бе определен да е седмият град? — попита Нокс.
— Всъщност това даже допълва идеята. Вероятно ще бъде „преселнически град“ — заяви тя малко по-уверено. — Има подобен близо до Ченгду.
Понятието беше ново за Нокс и той си го призна.
— Китай вече не е в състояние да изхранва хората си — обясни Грейс. — Принудени сме да внасяме дори основните храни, като например ориз. Проблемът е в ефективността на фермерството. Да, имаме около седемстотин милиона фермери, но въпреки това средно на всеки от тях се пада по по-малко от половин хектар земя. Правителството ни е направило изчисления, че са ни необходими минимум по хектар и половина на фермер, за да може селското ни стопанство да покрие нуждите на пазара. Това означава, че ще трябва да намерим работа за един от всеки трима фермери. В момента се намираме в центъра на най-голямата миграция на население от зората на човечеството до наши дни. — Думите й прозвучаха някак гордо.
— Преселение… — замислено изрече Нокс.
— Да. Преселническите градове се изграждат върху пусти пространства като това — каза тя и посочи с ръка полята наоколо. — Къщите се строят набързо и в такива градове обикновено се заселват между четири и пет милиона души.
— Господи! — удиви се Нокс, опитвайки се да възприеме цифрата.
— А колко би струвал подобен строителен проект?
— Милиарди юани… — рече той. — Ако трябва да сме точни, би струвал четиринадесет милиарда и седемстотин милиона. Значи това беше числото. Това е цената на проекта.
Седяха в колата и мълчаха, опитвайки се да осмислят новата информация. И двамата осъзнаха, че само така нещата си идваха на мястото…
— Дължа ти извинение — каза Нокс след малко. — Пътуването на Маргарт все пак е означавало нещо.
— Приема се — усмихна се тя.
— Както и червеният плик на Лу…
— Бил му е предаден от някакъв важен човек от Пекин. Първите двеста хиляди вероятно са били предплата, за да може Маргарт да получи координатите и да посети мястото. Така би било по-сигурно да наддава в проекта, ако преди това е виждал земята лично…
— Така е можел да предвиди предварително по-голямата част от разходите и да предложи най-оптимална цена.
— Следващите двеста и петдесет хиляди вероятно са отишли за това да купи информацията за наддаването и да предложи сума, приемлива за Комитета по разселванията — тези четиринадесет милиарда и седемстотин милиона. Това би позволило на Маргарт да подбие предложенията на всички останали потенциални участници.