— А докато настъпи моментът счетоводството на Маргарт да бъде прегледано — рече Нокс, поглеждайки многозначително към Грейс, — то ще бъде чисто като сълза.
— Не е така — отрече Козловски.
— Сигурно е — настоя Нокс.
— Сещам се за един начин — намеси се Грейс, докато шофираше — това да се свърже само с Китай.
— Вярвай ми — прекъсна я Козловски, — то вече е свързано само с Китай.
— Слушам те — подкани я Нокс.
— Ако господин Козловски може да разкрие самоличността на корумпирания правителствен служител, то имаме човек, който с радост ще предаде всичко това на съответните власти, без да разкрива източниците си.
В колата настана тишина, нарушавана само от шума на мотора.
— Да не би да искаш да кажеш, че Едуард Лу е бил в онази кожарска фабрика в същата нощ, когато и американският видеооператор е бил там? — попита Козловски.
— Представи си — каза Нокс, — направо извадихме късмет, че Едуард Лу е решил да мине към лошите.
— Така е — кимна Грейс.
— Мястото е доста токсично — продължи Нокс, разтривайки обгорените си пръсти. — Не е трудно да се досетиш, че с това среднощно асфалтиране са се опитвали да прикрият огромното замърсяване на района.
Козловски се наведе напред между двете седалки.
— Инспектор Шен в крясъците си спомена нещо за група еколози от „Уърлд Лайф“. Намекна, че операторът бил свързан с тях…
— Това има по-голямо значение — отвърна Грейс. — Китайските закони са особено строги по отношение на мерките за почистване на такива места, това трябва да става на разноски на инвеститорите.
— Не на собственика? — учуди се Нокс. — Как е възможно?
— Права е — съгласи се и Козловски. — Допреди няколко години нормата съществуваше само на книга. Една американска фирма опита действието на закона и изгуби доста, бих добавил. Първоначалният собственик следва да бъде този, който носи отговорност за предпазването на терена от замърсяване. Заради това е всичко. При всяко последващо разработване на терена инвеститорът е този, който отговаря за почистването му, като идеята е, че собственикът може и да не разполага със средства за това.
— Значи веднага щом Маргарт е щял да бъде обявен за печеливш в търга, сметката за чистенето е щяла да го удари в лицето? — попита Нокс. — Е, това вече не е правилно.
— По дяволите! — изруга Козловски.
— Виждате ли? Такива са чужденците — заключи Грейс.
— Не всички — възрази Нокс.
— Явно алчността на господин Маргарт се е обърнала срещу него. Толкова много е искал да спечели наддаването за изграждането на новия град, а площта на терена е огромна, така че не е могъл да се справи с разноските. Времето е било от съществено значение. Скоро е щяло да ги хване в капан. Всъщност почистването на района около фабриката е щяло да погълне милиони щатски долари под формата на скрити разходи и така Маргарт печели наддаването, но губи, когато се появят разходите. Щял е да изгуби достойнството и позициите си, а това е много добре за китайците, които са искали той, като wai guo ren, да се провали.
— А това е било дяволски удобно за първоначалния собственик на фабриката — каза Нокс.
— Е, значи оттам ще започнем — обяви Козловски.
— Ние ли? — учуди се Нокс.
— Майната ти! — дружески му отвърна служителят на Консулството.
Нокс обори глава на облегалката и се усмихна.
Само след миг се унесе в сън.
39.
22:09 часа
Крайбрежният булевард
Подполковник Пот Хо от Министерството на държавната сигурност заемаше червен кожен стол, разположен зад обикновено бюро в малък сив офис без прозорци. Мъжът бе доста дебел и с мазни устни, мазен перчем и нетърпелив нрав.
Шен Деши бе седнал срещу него с гипсирана ръка, обездвижена със слинг през врата, и с превързана глава с обръсната на места коса, под която се виждаха шевове. Инспекторът се опитваше да изглежда уверен, докато се взираше в очите на човека от отсрещната страна на бюрото.
— Е? — попита подполковникът на шанхайски. — Щях да те накарам да повториш отново всичко това, но не искам да го чувам пак. Ако американците настояват да повдигнат обвинение срещу теб…
— Да, разбирам — отвърна Деши.
— Как така си го взел на прицел? — продължи да разпитва подполковникът.
Шен замълча. Челото и горната му устна бяха плувнали в пот — сигурен знак, че изпитваше слабост. Подполковникът можеше да му скъса топките, ако поискаше.
— Ти трябваше да запазиш доказателствата за евентуално замърсяване на района и да прикриеш останалото, преди въпросът да се е разчул — смъмри го началникът.
Шен Деши потъна още повече в стола си.
— А вместо това си се натресъл право в ръцете на американците, които всеки момент може да отправят официално запитване и да потърсят отговорност. Ако исках подобен род внимание, щях да съм наел фирма за връзки с обществеността! — извика подполковникът.
Шен се окопити и се опита да откупи спасението си от ситуацията.
— Разполагам с някои доказателства, които навеждат към обвинение срещу американския видеооператор. Имам камерата му.
— Защо не си я унищожил, глупако?
— Разбира се, както желаете — съгласи се Деши.
— Тя е последното нещо, което ни трябва в момента.
— Има и още нещо — отвърна Шен Деши в опит да разкрие картите си докрай.
— Обясни.
— Сто хиляди щатски долара — каза той. — И още триста хиляди юана.
Погледът на подполковника светна като очите на хартиен дракон по време на годишния фестивал. Той намигна на служителя си и с дебелия си показалец разтърка месестата си горна устна.
— И какво предлагаш? — попита той и отвори едно чекмедже на бюрото си, за да си запали цигара. Намери и някакво шоколадче, от което си отчупи парче и го пъхна между мазните си устни. Димът излизаше от устата му, докато дъвчеше и пушеше едновременно. — Моля, майоре, продължете — подкани го той.
— Пенсионирах се миналата седмица. Ако бъде отправено някакво запитване — каза Деши, — може да посочите, че съм действал на своя глава.
— И аз си мислех за нещо такова — отвърна подполковникът. — Ще подготвя документите. Покрий се за ден-два. Ще те обявя за издирване в следващите четиридесет и осем до седемдесет и два часа — достатъчно дълго, за да изглежда така, сякаш полагаме усилия да те намерим.
— Както желаете — кимна Шен Деши.
— Това ще бъде добре за нас — продължи подполковникът.
— Така е — съгласи се Шен, който от цялото изречение чу само думата „нас“.
— Лоялността ти никога не е била поставяна под въпрос — добави началникът.
— Благодаря ви, господин подполковник — отвърна Шен Деши и преглътна сухо.
— А доказателствата?
— Съдържанието на пътната чанта не е докладвано. Дойдох директно при вас, както вие ме посъветвахте. Следователно това не е записано никъде — отвърна Шен Деши.
— Не искаме подобни доказателства да излизат черно на бяло! Ще настане голяма бъркотия! — прекъсна го началникът и издиша голям облак дим.
— Точно така, сър.
— Значи несъмнено трябва да решим какво да правим с тези тъй наречени „доказателства“ — продължи подполковникът.
— Несъмнено — съгласи се Деши.
Той искаше Шен да предложи съюз, никога не би го предложил сам.
— Бих могъл да предам средствата на Народната въоръжена полиция — каза Шен.
— Това е едната възможност.
— Или пък да се опитам да ги върна на тези, които са ги дали — продължи инспекторът.
— Откупът за отвличането ли? Несъмнено е осигурен от някоя западна застрахователна компания, едва ли ще им липсва — отвърна подполковникът.
— Да, и на мен ми хрумна същото… — съгласи се Шен Деши.
— Трябва да има и друго решение — наблегна подполковникът на последните две думи, а крайчецът на фаса му се показа между мазните му устни, изцапан с шоколад. — Е? — подкани той, окуражавайки подчинения си да говори.