— Хрумна ми и колко добра работа биха свършили тези средства на някои училища или на жертвите от земетресения и наводнения — продължи да увърта Шен, — но, разбира се, те не могат да излязат директно от Министерството.
— По дяволите! — изруга началникът му.
— Но ако са от името на частни лица, това вече е друго нещо — заключи Деши.
— Съвсем друго — отвърна подполковникът.
— Ако, да кажем… си разделим сумата… в процент, който взема предвид вашия по-висок пост и стаж, разбира се… — продължи неуверено Шен. — Аз имам десет години в Министерството, а вие — петнайсет… Какво ще кажете на шейсет на четирийсет?
— Седемдесет на трийсет — отвърна началникът.
— Шейсет и пет на трийсет и пет.
— Дадено.
— Можем да се погрижим за разпределението на сумите много по-отговорно, отколкото би го сторила бюрокрацията в Министерството — продължи Деши.
— Разбрах добре идеята ти и я приемам. Много добре казано, майоре. Да, ясно виждам загрижеността ви по този въпрос — заяви началникът и след миг добави: — А кога можем да пристъпим към разрешаването му?
— Когато пожелаете, разбира се — отвърна Деши.
— Но нека не е тук. Да отидем в парка. Тази вечер в „Тай Чи“, на пейката отпред.
— Разбира се — съгласи се Шен Деши.
— Недей да ме разочароваш. Да не вземеш да размислиш — предупреди го подполковникът.
— Не, сър — отвърна инспекторът, представяйки си ада, в който би попаднал човек, който се е осмелил да не спази уговорка с Пот Хо.
— Свободен си — каза подполковникът.
Деши се изправи бавно и с изражение, пълно с болка. Каква ирония! Министерството на държавната сигурност бе предназначено да се бори с корупцията и корпоративните злоупотреби.
— Да се разберем обаче за едно нещо — добави началникът. — Технически погледнато, това не са кървави пари, нали? — Беше по-скоро въпрос, отколкото настояване. Все пак подполковникът не искаше да се излага на опасност.
Шен Деши си представи физиономията на монголеца в мига, когато беше паднал от ферибота. Представи си транжорната маса в кожарската фабрика, на която монголецът бе накълцал оператора. Спомни си жужащите рояци мухи.
— Не, разбира се — отвърна той. — Просто ги намерих.
— Намерени значи.
— Да.
— Добре тогава. Да действаме — отвърна началникът.
Шен Деши с мъка се добра до колата си. Отключи и реши да провери дали всичко с безценната чанта беше наред. Отвори задната врата и се надвеси над нея.
Повдигането на задната седалка не беше лесна работа. Механизмът заяждаше дори и когато под нея нямаше натъпкана чанта с пари; направи го и този път. От болката в спуканите си ребра и счупената ръка Деши едва успяваше да се движи, а какво оставаше да премести неудобната седалка и да погледне под нея, но все пак събра последни сили и с едно силно издърпване успя да я повдигне.
Хората разправят, че когато човек умира, целият му живот преминава като на филмова лента пред очите му — от детството до настоящето, и че изходът към рая прилича повече на огледало, отколкото на врата. Животът на Шен Деши премина пред очите му и все пак, като се изключат няколкото счупени кости, той все още беше жив.
Отделението под седалката беше празно.
Отне му няколко минути, преди да осъзнае реалността на случващото се. Заблъска седалката напред-назад, сякаш тежкият сак можеше да се е пъхнал между механизмите или да беше изпаднал от колата, когато седалката се отвори.
Самият той беше скрил парите там! През цялото време беше стоял в колата, с изключение на няколко момента…
Онази кучка!
Беше я оставил сама в колата, когато бе отишъл да огледа фабриката, а тя бе дошла с нея след пристигането на американеца.
Трескаво се замисли какво, по дяволите, трябваше да направи сега, когато някъде от дълбините на съзнанието му се надигна глас: „Бягай!“.
Неделя, 3 октомври
40.
09:20 часа
квартал Луан
Шанхай
Малко след закуска на следващата сутрин Грейс получи телефонно обаждане от Джиан Лу. Не беше казала на Нокс и Козловски за помощта, която й бе оказал бившият й любовник. Като държавен служител Джиан Лу разполагаше с достъп до информация, за която американското разузнаване би се наложило да се труди със седмици, за да събере и анализира.
— Да? — попита тя.
— Собственикът не е само един — бе започнал направо Джиан Лу. — Кожарската фабрика — тя е собственост и е била управлявана от компания с десетчленен борд на директорите. Фирмата е прекратила дейността си и фабриката е била затворена преди две години.
— Когато са влезли в сила законите за защита на околната среда — досети се Грейс.
— Времето съвпада. Можеш ли да ми кажеш за какво е всичко това? — попита Джиан Лу.
— Имаш ли възможност да издириш кои лица са били в борда на директорите на фабриката?
— Вече съм го направил.
— Наистина те обичам. Знаеш го. — Грейс се усмихна на телефонната слушалка. Не беше правилно да го казва и веднага съжали, че се беше изплъзнало от устата й, но откакто бе пристигнала в Консулството и вече бе в безопасност, постоянно се чувстваше като замаяна и не знаеше какво говори. За момент си помисли, че той ще й затвори.
— Мога да ти дам имената им — продължи Лу съвсем делово от другата страна на линията. — Имаш ли химикалка?
Тя бавно и внимателно си записа няколко китайски символа и ги прочете обратно на Джиан Лу, а той я изслуша и не я поправи нито веднъж.
— Това ли е? — попита той.
„Това ли беше?“, замисли се за миг тя, но на глас каза:
— Надявам се, че не.
— Чух се с Едуард. Той наистина е в безопасност извън страната. Като негов по-голям брат… и от името на семейството… знам, че сме ти задължени… — започна той.
— О, моля те. Няма никакъв дълг — прекъсна го Грейс.
— Бих искал да изразя огромната ни благодарност — каза съвсем официално той.
— Като начало би могъл да ми дойдеш на гости в Хонконг — заяви тя. Е, от китайките се очакваше да бъдат много по-добре възпитани от това и Грейс се надяваше да не му е прозвучала твърде нахално и да го отблъсне.
— Да, разбира се — отвърна той.
— Само ако искаш, естествено — побърза да добави тя.
— Това, което човек иска, и това, което приема, са две много различни неща — каза той.
— Имаш адреса ми. Същият е.
— Значи смяташ да напуснеш страната? — попита той, а гласът му й прозвуча някак си разтревожен.
Грейс за пръв път го чуваше да звучи така. Не каза нищо, оставяйки думите му да ехтят отново и отново в главата й.
— Възможно най-скоро, още днес или утре — добави тя след малко.
— Разбирам.
— Полетът не е дълъг.
— Но за мен си е цяло пътуване — добави той.
— Ще те чакам — каза Грейс.
Той затвори. Тя остави внимателно телефона и се взря в него, преповтаряйки си наум всяка дума от разговора им. Търсеше скрит смисъл в думите и интонацията, с която ги беше изрекъл.
Почукване на вратата я извади от унеса й.
Беше Нокс.
12:30 часа
Грейс предаде имената на членовете на борда на директорите на Козловски и през следващите няколко часа премина през буря от емоции. Нокс успя да дремне за двадесетина минути, след което изпи две големи чаши силен чай. Грейс прекара времето си сама, седнала край прозореца в стаята за гости в Консулството и вгледана в слънчевите градини навън. От влажната почва се издигаше пара. Денят се очертаваше да бъде много горещ.
На нея й се сториха часове, но всъщност малко по-късно един от войниците от охраната на Консулството ги поведе към другата част на сградата, където се намираше офисът на Козловски. Нокс се чувстваше така, сякаш последно бе идвал на това място преди повече от шест месеца, а всичко бе започнало само преди няколко дни. Козловски бе успял да се изкъпе, да се избръсне и да се преоблече, въпреки че все още не се беше видял със семейството си.