— Сър! — извика командосът към ошашавения шофьор на линейката. — Автомобилът ви е спрян неправилно на американска територия. Отстранете го веднага!
Шофьорът едва ли разбираше английски, но линейката толкова бързо се стрелна напред, че ченгето в нея загуби равновесие и се свлече на пода, а в бързината автомобилът закачи една от патрулките.
Откъм сградата на Консулството притичаха още шестима командоси, въоръжени с автомати М-16, и се присъединиха към ефрейтора.
Нокс и Козловски подкрепяха Дулич от двете му страни. Единият от командосите се приближи до Нокс и предложи да го отмени.
— Не, благодаря — отвърна Нокс, затягайки здравата си хватка около ръката на ранения.
Вторник, 5 октомври
43.
06:00 часа
остров Чунмин
Шен Деши седеше зад волана на автомобила си, паркиран срещу сградата на 5-о полицейско управление в Чунмин Сити, в очакване приключилата смяна полицаи да излезе. Беше стоял на това място близо девет часа и бе премислял отново и отново създалата се ситуация. Тази жена полицайка го беше прецакала. Трябваше на всяка цена да му върне парите. Шен Деши щеше да ги подели с подполковника в съотношение, в което се бяха уговорили, и официално щеше да излезе в пенсия. Все още имаше надежда.
Тя се показа от сградата след няколко минути, отключи един от велосипедите, паркирани отпред, и потегли. Шен Деши я последва, давайки й солидна преднина.
Живееше в порутена четириетажна сграда, каквито той беше виждал с хиляди. В нея имаше не повече от шест семейства, като всяко от тях населяваше пространство от около една голяма стая. Деши слезе от колата и я последва. Нямаше по-добър от него в проследяването пеша. Щом жената съвсем спокойно влезе в апартамента си на третия етаж, инспекторът разбра, че тя дори не се беше усетила, че е следена.
Не искаше да й даде време, за да се окопити. Затича се към вратата и я изрита силно. Тя поддаде, удари се в стената и отскочи обратно към него, а Шен Деши скочи вляво и инстинктивно издаде напред раненото си рамо, за да я спре.
В дясната си ръка стискаше камък.
Жената пред него държеше бебе.
Гледката на детето го стъписа и той се спря. Жената беше толкова млада, че Шен си я беше представял как дели апартамента с още четири-пет момичета на нейната възраст, а вместо това, се оказа очи в очи с втори полицай — мъж, при това едър. Униформената му риза беше разкопчана. Определено изглеждаше ядосан. Държеше сгъваем нож.
— Това е той! — каза полицайката. — Онзи със свирката.
Шен веднага съжали за глупостта си. Бе позволил на привързаността и емоциите да ръководят действията му. И откога така? Откакто тази кучка бе откраднала бъдещето му изпод задната седалка на колата…
— Искам само парите си — заяви Шен.
— Какви пари? — попита жената с непоколебим тон.
Съпругът й не каза нищо, само пристъпи към Шен и стисна ножа по-здраво в юмрука си.
— Сигурна ли си? — попита мъжът.
— Съмняваш ли се в мен? — отвърна му полицайката. — Човек не забравя подобно нещо! — изсъска тя и плю на пода. — Все още усещам отвратителния му вкус.
Решимостта в погледа на съпруга вещаеше само проблеми. Шен Деши почти бе готов да се откаже от парите си, но не би си позволил да бъде заплашван и унижаван от двойка пладнешки обирджии.
— Парите! — настоя той. — След това си тръгвам.
Само дето не си беше направил правилно сметката за съпруга. Мъжът скочи и се засили, но не към него, а към вратата, блокирайки единствения изход навън.
Жената бе оставила бебето в креватчето му и също се беше въоръжила с нож.
— Можем да преговаряме! — извика Шен и почувства тежестта на безполезния камък в дланта си. Не че не можеше да надвие мъж и жена, въоръжени с ножове. Можеше да го порежат или намушкат, но, общо взето, би могъл да го преживее. Само че свирепият поглед на съпруга беше това, което смразяваше кръвта във вените му.
— Не тук — обърна се спокойно мъжът към жена си.
— Знам едно място. Далече е и е изоставено. Идеално е — каза полицайката.
Шен Деши си спомни за окървавената вода по масата за транжиране и за звука, с който се оттичаше в канала.
— Нека бъдем разумни — предложи Шен Деши.
44.
16:40 часа
Хонконг
Двама служители на „Ръдърфорд Риск“ посрещнаха Нокс, Грейс и Дейвид Дулич на частния терминал на летище „Чек Лап Кок“ в Хонконг. Успяха бързо да преминат през имиграционните проверки и бяха отведени до черен мерцедес, който ги чакаше на паркинга. Дулич и Нокс бяха оставени в близката болница „Принцеса Маргарет“, където прегледаха набързо залепената със секундно лепило рана на Нокс, сложиха му инжекция с антибиотици и му предписаха някакви лекарства. Той остана там, за да чака новини за състоянието на Дулич.
Грейс се прибра у дома, за да разопакова нещата си и да се почисти. Шофьорът услужливо отвори багажника на колата и мина отзад, очаквайки да прибере куфара й.
— Всичко е наред — каза Грейс. — Нямам багаж.
— Джентълменът ме помоли да ви предам това, мис — обърна се към нея шофьорът, извади пътна чанта с надпис „Найк“ от багажника и я остави в краката й. — Както и това — добави той, бръкна в джоба си и извади оттам един червен плик.
— Благодаря ви — каза Грейс, объркана. В себе си не носеше дори пари, за да му остави бакшиш.
Шофьорът затвори багажника, усмихна й се, върна се обратно зад волана и потегли.
Грейс усети, че гърлото й е пресъхнало, а ръцете й трепереха. Отвори плика и прочете оставената в него бележка само с няколко думи: „За Едуард. Чест“. Нямаше подпис. Тя се наведе, за да вдигне чантата за дръжката, и си спомни тежестта й веднага щом я сложи на рамо. Беше забравила за това. Нямаше и никаква представа как Нокс бе успял да се сдобие с нея, но бележката не й оставяше никакви съмнения — само той можеше да го е сторил.
Тя се напъха с чантата в асансьора и се качи до апартамента си, а след като влезе, остави багажа на пода, седна на дивана и се взря в него. Сълзите сами избликнаха в очите й, стиснаха я за гърлото и тя зарови лицето си в длани. Събитията от изминалата седмица извираха като петрол от кладенец и сълзите й бяха разтуха, която я остави изтощена, но с ободрен дух.
Така и не отвори ципа на чантата и не провери съдържанието й. Обади се на Еди в хотелската му стая и помоли за разрешение да го посети. Той я покани.
Сряда, 6 октомври
45.
10:00 часа
Хонконг
На следващата сутрин Нокс и Грейс се срещнаха в офиса на Брайън Праймър. Седяха един срещу друг, но Нокс отбягваше погледа й.
Дулич бе освободен от болницата и се предполагаше, че трябва да се е прибрал за лечение у дома, но той се появи на срещата десет минути след останалите.
— Събитията тук се развиват доста бързо — осведоми ги Праймър, облечен във великолепния си копринен костюм и с хубав спортен тен, придобит от голф уикендите във Виетнам. Седяха в същата стая, в която Грейс бе получила първите си инструкции по случая.
Той подхвърли сгънат вестник към Нокс. В долната част на страницата имаше статия за ареста на председателя Жмин по обвинения за вземане на подкупи и корупция.
Очите на Грейс и Нокс най-накрая се срещнаха и тя го изгледа с онзи поглед, който говореше: „Нали ти казах!“.
— Алън Маргарт е напуснал страната — каза Праймър, — но ще му бъдат предявени обвинения. „Бертолд Груп“ на практика е била заловена със свалени гащи. Това няма да им се отрази добре. Китайците обаче не обичат да губят време. Изглежда, „Йонг Ченг и син“ ще са първите, на които ще бъде възложено завършването на „Ксуан Тауър“, поне доколкото може да се вярва на пресата, а това можеше… би трябвало… да отнеме месеци. Всичко обаче се случи за един ден.
— Значи сме приключили? — попита Нокс.