— Никак даже — отвърна Дулич.
— Вие двамата свършихте забележителни неща — похвали ги Праймър.
— Благодаря — отвърна Грейс.
— Възнамеряваме да ви компенсираме добре. Във вашия случай, господин Нокс, това ще включва и използването на фирмения самолет, за да ви превозим, докъдето посочите.
— Искам първо да говоря с Дани — каза Нокс.
— Господин Данър си замина у дома, при семейството си.
— Не, не е заминал. Проверих в „Четири сезона“, има стая на шестнадесетия етаж със самостоятелен асансьор. Бих си направил труда да нахлуя там, но вашата благословия значително би улеснила нещата — каза Нокс.
Праймър сви рамене.
— Това е… гъвкав бизнес, Джон. Нали мога да те наричам на малко име? — попита той.
Нокс също сви рамене. Погледът на Дулич се беше впил изпитателно в лицето му. Той усещаше накъде бие Праймър, но Нокс очевидно нямаше желание да се пазари. Единственото нещо, което все още го задържаше на стола, беше Грейс, но след миг реши, че дори това беше глупаво. Какво чакаше? Беше приключил тук и толкоз.
— Е? — обади се Нокс. — Свободен ли съм да си вървя?
Грейс го погледна и му се усмихна. Той й върна усмивката.
— Доскоро — каза й Нокс и се изправи.
— Говорете със секретарката ми, за да ангажирате самолета — гордо му напомни Праймър, като не пропусна отново да му предложи играчката си. — Само им се обадете поне час и половина предварително — добави той. — Секретарката ми е уведомена.
— Благодаря ти — каза Грейс и протегна ръка към Нокс. — За всичко.
Двамата си стиснаха ръцете и след преживяното заедно се почувстваха страшно сковано и неловко от формалния жест, точно като истински китайци.
— Идеята е, че вие двамата… Нали знаете, че изникват и други възможности… — започна Праймър.
— Винаги — добави Дулич.
Нокс пусна ръката на Грейс и тръгна към вратата.
— Томи ме очаква — каза на излизане.
— А като говорим за брат ти — извика тя след него, — най-накрая успях да погледна счетоводството на фирмата ти, Джон.
Той се спря, спомняйки си за непристигналото плащане до Ейми Сю.
— Ще ти трябва помощта ми — каза Грейс.
— Ще можеш ли да го направиш за мен? — попита той.
— Ще мога — съгласи се тя.
— Добре тогава.
Той излезе от стаята, без да се обръща. Спря се пред бюрото на секретарката и не можа да се стърпи да не погледне в плика, който му подадоха. Вътре имаше чек за умопомрачително голяма сума. Нокс сгъна плика и го прибра в задния джоб на джинсите си.
— Искам да резервирам онзи самолет, моля — каза той.
13:00 часа
хотел „Четири сезона“
Хонконг
Нокс почука леко на вратата на хотелската стая и зачака. След малко почука отново. Накрая опита дръжката. Беше отключено, вратата се отвори, изскърцвайки леко, и Нокс влезе. Двамата мъже се прегърнаха братски, а Данър държеше бинтованата си ръка настрана.
— Праймър ми каза, че си ме намерил — каза Дани.
— Почти повярвах, че си се прибрал у дома — призна му Нокс.
Стаята беше просторна и обзаведена в изискан делови стил: с огромно двойно легло и няколко стола около доста голяма дървена маса. На масата имаше свежи цветя в стъклена ваза.
— Ще ми се да се бях прибрал — призна Данър. — Влязох в страната без паспорт. Китайците искаха да ме арестуват, но се съгласиха, че тук ще бъда под наблюдение. Общо взето, обичайните неща, когато някой иска да си тръгне. Ще гледам да ги уредя утре или вдругиден. Персоналът от Консулството вече работи по въпроса.
— А Пеги?
— Сега гледам да не я тревожа с това. Очакваме бебето всеки момент.
— Да, чух. Знаеш ли дали ще е момче или момиче? — попита Нокс.
— Не, но съм наясно как ще го наречем, независимо дали е момче или момиче — отвърна Данър.
— Не можеш да наречеш момиче Джон — пошегува се Нокс. — Ще я дамгосаш за цял живот.
— Грейс е хубаво име — каза Данър.
— Така е.
— Тя е приятна дама.
— Да.
— И е корава мацка — добави Данър.
— Несъмнено — отвърна Нокс.
Данър му предложи бутилка бира от минибара и двамата пиха.
— Е, защо го направи? — попита накрая Данър.
— И ти щеше да го направиш за мен.
— Не, нямаше — отвърна Данър с каменна физиономия.
— Направих го от собствени подбуди — каза Нокс.
— Заради парите ли?
— Не мога да лъжа, определено и те бяха в сметката.
— Заради Томи. Парите за Томи, искам да кажа — добави Данър.
— В момента имаме малко затруднения. Медицинските му разходи са огромни и продажбите на разни дрънкулки не могат да ги покриват — призна Нокс.
— Как е той?
— Стабилен е.
— Това е добре.
— Да.
— А ти? Как се справяш?
Нокс внимателно обмисли думите си, преди да отговори.
— Опитвам се да печеля достатъчно пари, за да прикривам чувството си за вина, когато не съм до него — каза той.
— Едното не може без другото — съгласи се Данър.
— Да, така е.
— Аз не бих се тревожил твърде много за това.
— Разбира се, че би се тревожил — отвърна Нокс.
— Да. Май си прав.
— Сега ти си наред. Ти си негов кръстник, пазител, болногледач, ако се наложи. Затова го направих — обясни Нокс, отговаряйки на предишния му въпрос.
— Надявам се, че се шегуваш — рече Данър.
Нокс не отговори.
— Не можеш цял живот да захранваш двигателя с вина, приятелю Форт — каза Данър, наричайки го с прякора, който Нокс не бе чувал от години. Името му припомни отминали времена и събития, случили се сякаш в предишен живот. — Трябва да преодолееш тези глупости, иначе те ще те унищожат — добави той. — И да знаеш, че не ми дължиш нищо просто защото аз искам да ти помагам по някакъв начин.
Нокс не каза нищо.
— Ще намеря някакъв начин да платя за лечението на Томи — обеща Данър.
— Не — спря го Нокс. — Няма да намериш, освен ако не планираш да обереш няколко банки.
— Да знаеш, че и с това мога да се справя — пошегува се Данър.
— Сигурно…
Данър се усмихна и забеляза, че Нокс се взираше в превръзката на ръката му.
— Това не е твоя грешка. Дори недей да си го помисляш — каза Данър.
— Инициалите на стола — отвърна Нокс. — Решихме, че е числото четиридесет и четири, и изгубихме доста време, докато го разчетем правилно.
— Казвам ти, дори не си го и помисляй — отвърна Данър.
— Джипиесът изигра важна роля.
— Онзи от мотора ми ли?
Нокс кимна.
— Намерил си мотора ми?
— Идеята беше на Грейс — каза Нокс.
— Тя е страхотна!
— Несъмнено.
— Моторът не е голяма загуба — каза Данър. — Поне няма неволно да изтърва някого от задната седалка.
— Сега с това ли ще се шегуваш?
— Защо? Имаш ли някаква друга идея? — усмихна се Данър.
Нокс се покашля.
— Длъжник съм ти, човече — каза простичко Данър.
— Глупости.
— Даже много съм ти длъжник.
— Не е вярно.
— Така че, ако ми кажеш „скачай“ — продължи той, — ще те попитам само колко отвисоко.
— Никой никъде няма да скача.
— Ще остана на работа в „Бертолд“ — заяви Данър. — Казвам ти го, за да знаеш. Пеги ще ме побърка, но на мен ми харесва този живот, а и парите са страхотни.
— Бебето сигурно ще промени мнението ти — отвърна Нокс.
— Бебето ще промени всичко — философски отвърна Данър. — Те все така правят.
— Е, за негово здраве! — Нокс вдигна кутийката си с бира.
И двамата си мислеха за Томи. Алуминиевите им кутийки се чукнаха с глух звук.