И така, тя заживя заедно с него по собствена воля. Но това не означаваше, че трябва да я лъже. Да се преструва на сгоден, когато неговата мадама в Сан Франциско е била омъжена през цялото време. Синди бе узнала това в деня, когато Леонора роди бебето си. Десет месеца, след като се бе преместила при Джино. Коста се беше обадил по телефона в отсъствието на Джино и я беше помолил:
— Кажи на Джино, че Леонора има бебе. Нали ще му кажеш, Синди?
Тя място не можеше да си намери от нетърпение, докато Джино се върна.
— Джино, каква новина! Твоята годеница днес е родила. Значи с годежа ви е свършено, а?
Той пребледня като платно и без да пророни дума, излезе от апартамента. След това повече не отвориха дума на тази тема. Но беше ясно като бял ден, че той няма да се жени.
Синди продължи да бъде здрава опора в живота му. Тя разбираше, че той е поел пътя към върха и твърдо беше решила да върви до него по този път. Което и правеше. И то много сполучливо.
Сега двамата щяха да се женят. Последната стъпка. Тя би трябвало да е щастлива като чучулига. Но не беше. Чувстваше се някак неловко, на душата й беше тежко, сякаш се намираше в черна дупка.
Защото знаеше, че Джино Сантейнджело не възнамеряваше да стане неин съпруг. Той принадлежеше целият — с прекрасната си коса, с акциите си, с големия си пенис — на оная шибана кучка Дюк.
Коста Зенокоти плахо почука на вратата на синята гостна стая.
— Влез — извика Джино.
Коста отвори вратата, като крепеше в ръцете си табла с две чаши, бутилка бяло вино и чиния с бисквити.
Джино седна в леглото.
— Хей, защо ми носиш тоя боклук? Нали ти казах, че искам нещо за пиене.
— Госпожа Дюк каза, че трябва да пиеш вино.
— Да й го начукам на госпожа Дюк!
Коста сложи таблата на масата.
— Точно така ми каза. Не можех да си позволя да оспорвам думите й.
Джино се засмя. Какво притежаваше Клемънтайн, че вдъхваше толкова благоговение и преданост у младите мъже?
— Е, налей ми тогава една чаша — и заразглежда ноктите си, току-що обработени от маникюрист за случая. — Какво се мотаеш?
Коста побърза да му налее чаша вино. Беше пристигнал в Ню Йорк предния ден, поласкан и много доволен от това, че Джино го е помолил да му бъде кум. Двамата не се бяха виждали от гостуването на Коста в Ню Йорк през двайсет и осма и въпреки, че редовно си пишеха, настъпилата промяна в неговия приятел направо го стъписа. Коста не можеше да определи точно с какво сегашния Джино се различава от предишния, но разлика съществуваше. Категорично. Двайсет и осем годишният Джино излъчваше непоклатимата увереност, характерна за преуспелия мъж на четирийсет или дори на петдесет. Нямаше нищо общо с онова недодялано улично момче. Беше изискан. От главата до обувките.
Смолисточерната му коса вече не лъщеше от брилянтин. Беше късо подстригана и сега естествено се къдреше. Освен това изглежда бе станал по-висок. Заслугата за това всъщност беше на повдигащите подложки в модните му обувки, ръчна изработка, но Коста, естествено, не го знаеше.
Обличаше се само в скъпи, висококачествени дрехи. Шити по поръчка костюми от тъмен плат в три части. Италиански копринени ризи. Изискани ежедневни дрехи от кашмир. Палта от камилска вълна. Тънкото райе отдавна беше забравено, както и ризите в крещящи цветове.
Дори скъпоценностите, които носеше бяха подбрани с безспорен вкус. Диамантена игла на вратовръзката. Масивни златни копчета за ръкавели, в тон със скъпия часовник „Картие“. На малкия си пръст носеше семпла златна халка с монтиран един единствен изключително красив диамант.
Само белегът на лицето напомняше откъде е започнал. Белегът и черните очи с тежък, суров поглед. Загатваха за някаква необузданост, стаена дълбоко в него.
Коста погледна часовника си.
— Остават точно трийсет минути — възбудено отбеляза той. — Как се чувстваш?
— Прекрасно, малчо.
— Не се ли притесняваш?
— За какво да се притеснявам? Нали живея с нея от шест години.
Коста кимна. Просто не му беше минало през ума. Да, през цялото време, откакто Леонора се омъжи за друг…
Джино сякаш прочете мислите му. Небрежно попита:
— Как е Леонора?
Лявото око на Коста потръпна в тик.
— Ами… много е добре — не му се искаше да казва на Джино истината. Леонора пиеше, чукаше се с когото й падне и изобщо не се сещаше за дъщеричката си.
— А хлапето? На колко години е вече?
— Почти на шест. Истинска кукличка.
В гърлото на Джино заседна буца, но гласът му остана спокоен.
— Сигурно. Как се казва?
— Мария.