Джино загаси пурата си и чак тогава каза:
— Хубаво име — едновременно с това си помисли, че веднага би могъл да изчука Синди и тя да забременее.
— Ти вече си напълно облечен, нали? — попита Коста.
Джино стана.
— Да, готов съм — погледна косо към Коста. Хлапакът изглеждаше чудесно. Прилежно подстриган, облечен сдържано, но скъпо. Истински университетски възпитаник. Беше завършил право, предстоеше му специализация. Сега работеше в кантората на баща си Франклин Зенокоти. Изненада го с въпроса си: — Имаш ли си гадже?
— Не си ли чел писмата ми? — обиди се Коста.
— Е, чел съм ги. Разбира се, че съм ги чел.
— Тогава как така ме питаш дали си имам гадже. Писах ти преди шест месеца, че съм сгоден за Дженифър Брайърли.
— Точно това писмо сигурно се е изгубило по пощата. Каква е тя?
— Дженифър ли? Та ти я познаваш. Приятелката на Леонора. Бяхме заедно една вечер, когато ти ми дойде на гости. Спомняш ли си?
— А, да… много добре — но беше напълно забравил коя е тази Дженифър. Изобщо не можеше да си я спомни. — И кога е запланувана голямата крачка?
Коста отговори много сериозно.
— Не знам. Налага се да изчакаме, докато се установя. След година може би… или след две.
— Виж — сръга го момчешки с лакът Джино, — помниш ли оня публичен дом, в който отидохме… когато ти беше за първи път? — весело се разсмя. — Никога няма да забравя физиономията ти, когато излезе. Сякаш току-що бе открил сладоледа! Обзалагам се, че никога не си се връщал при онова прасе.
Коста се ухили.
— Напротив, ходех при нея!
— Исусе Боже!
Почукване на вратата прекъсна лудешките им спомени. Коста отвори.
Видя пред себе си Клемънтайн. Поразяващо елегантна в костюма си на Шанел в бледорозово с черни биета.
— Мога ли да вляза? — съпричастно попита тя.
Коста едва не подскочи.
— Разбира се, мадам Дюк.
— Казвай ми Клемънтайн — тя се плъзна покрай него и доближи Джино.
— Здравей! — поздрави го нежно и хвана ръката му между двете си длани. — Готов ли е вече младоженецът?
— За какво?
Тя облиза тънките си устни.
— За сватбата, разбира се.
— Колко време имам?
— Точно двайсет и пет минути.
— Хей, Коста — небрежно подвикна Джино, — ще ми направиш ли една услуга. Трябва да разменя няколко думи с Клеми. Върни се след двайсет минути. Става ли?
— Разбира се — Коста с възхищение погледна Клемънтайн и излезе.
— Хлапакът вече е хлътнал по теб — заяви без капка негодувание Джино.
Тя приближи до тоалетката и внимателно се огледа. Беше безупречна.
— Така ли? — прошепна с безразличие.
— Без никакво съмнение — той отиде до тоалетката, застана зад нея и я прегърна. — Както и аз, по мой си начин — бавно започна да се поклаща, като отъркваше бедрата си в нея.
— Така ли?
Той продължи да се полюшва.
Тя почувства възбудата му през дрехите си.
— Джино!
Но той вече разкопчаваше панталона си.
— Искам да те чукам още веднъж, преди да стана женен мъж.
— Откъде ти хрумна тая глупост. Нямаме време! Аз съм облечена. Не и тук. Невъзможно е.
— Няма невъзможни неща — отсече той и започна да разкопчава полата й. — Ти ме научи на това.
Клемънтайн се увери, че намеренията му са сериозни.
— Е, това вече на нищо не прилича — възрази неубедително тя.
— Наистина… — беше свалил вече полата й, грабна я и я отнесе в леглото. Там събу новите й розови гащички с фльонги.
— Внимавай, гримирана съм… Косата ми…
— Нищо няма да разваля… само се наведи.
Тя направи каквото й каза. Цялата тръпнеше в очакване, което владееше всяка нейна клетка. Джино я облада отзад, бавно, разкошно, сякаш имаха всичкото време на този свят.
— Ох — тя започна да диша на пресекулки, — наистина си научил много добре урока…
— Имах добър учител.
Докато беше в нея, си мислеше за брака и Синди. За това да има дете.
Помисли си и за Леонора. За първи път от месеци насам.
Когато се изпразни, беше като експлозия, която го разтърси до дъното на душата и изтри всички спомени от миналото и всички мисли за бъдещето.
Днес беше неговият сватбен ден. Искаше този ден да бъде ново начало за него.
Кери, 1928–1934
Всичко около нея беше бяло.. Лекари. Сестри. Болни. Лица. Гласове.
По дяволите, защо трябваше да им обръща внимание? Нека горят в ада дано, ако зависеше от нея, отдавна да са там.
— На колко години си, миличка?
— Коя си ти?
— На колко си години?
— Кой ти причини това?
— Как се казваш?
— Къде живееш?
— Къде е майка ти?
— Кой е баща ти?
— На колко си години?
Въпроси. Въпроси. Въпроси. Докато започна да крещи така, че накрая тези безлични същества млъкнаха.