Но на следващия ден се повтори същото. Същата история.
И през цялото време ужасна болка разкъсваше тялото й. Гадеше й се. Тя стенеше и конвулсивно се гърчеше.
Писъци. Агония. Гърчове. Отново и отново писъци. Докато накрая, един ден, увиха тялото й в нещо бяло и твърдо и я изнесоха от болницата.
Попадна в друг свят. Стая, в която никой не й обръщаше внимание, когато крещеше, скубеше косите си и дереше с нокти лицето си.
Никакви въпроси.
И отново агонията, гърчовете и усещането за надвиснала над нея смъртна опасност.
Престана да бъде човешко същество. Нахвърляше се като животно на храната, която й носеше някакъв униформен пазач. Тъпчеше залците хляб в устата си, която беше като кървяща рана, лочеше вода като куче от една паница, завинтена на пода.
Така просъществува две години. В безумие. Без мисъл в главата си. Без спомени.
Но една нощ се събуди в три часа и ясно си спомни, че се казва Кери. Защо не беше у дома, при своето семейство? Изтича до зарешетената врата и извика за помощ. Никой не се озова на вика й. Остана дълго време така — объркана и уплашена. Какво се беше случило с нея?
Сутринта, когато санитарят пристигна с храната й, тя побърза да го поздрави и веднага попита:
— Защо съм тук? Къде се намирам?
Мъжът отстъпи крачка назад. Тия опасни луди бяха като таралеж в гащите. Никога не знаеш какво могат да направят.
— Яж! — рязко й каза той и остави паницата на пода.
— Не искам да ям! — извика тя. — Искам да си отида вкъщи.
Няколко часа по-късно при нея влезе лекар.
— Научих, че вече сме започнали да говорим — някак неопределено каза той.
Тя ококори очи срещу него.
— Разбира се, че говоря.
— Тогава ми кажи коя си ти, как се казваш?
— Казвам се Кери. Живея във Филаделфия с моето семейство. На тринайсет съм — довери тя.
— На тринайсет?! — веждите на лекаря се извиха нагоре.
— Да, на тринайсет — тя заплака. — Искам да си ида у дома. Искам мама Сони… Искам моята майчица…
Естествено никой не я пусна да ходи някъде. Задържаха я в заведението. Но сега, когато вече не се държеше като диво животно, й възложиха работа. Чистеше стаи, търкаше подове, помагаше в кухнята… В края на деня с усилие допълзяваше до своето легло, което приличаше на кошара, в претъпканото отделение. Там рухваше от изтощение.
Така годините се нижеха една след друга.
Веднъж срещна лекаря.
— На колко си години?
— На тринайсет, нали ти казах.
— И къде живееш?
— Във Филаделфия, заедно с моето семейство.
Просто нямаше как да я пуснат на свобода.
Кери не разбираше какво става. По цели нощи плачеше. Нямаше го училището. Нямаше ги братята и сестрите й. Нямаше ги приятелите. Защо я държаха в това затворено място?
Тук беше пълно с луди хора. Истински луди. Кери се научи да стои далече от тях.
Беше на тринайсет години и много трябваше да внимава да не се забърква с неподходящи хора…
Джино, 1937
— Хей — възкликна Джино, — ти наистина си голяма работа, знаеш ли?
Червенокосата професионална компаньонка от клуба, която се казваше Бий — и като името си беше трудолюбива като пчеличка — нямаше намерение да се предава.
— Господин Сантейнджело! Вие казвате това на всички момичета.
Той махна с ръце, като се престори на много отчаян и изненадан.
— Кой? Аз ли? Ти се шегуваш.
Бий си позволи да се усмихне и отпусна назад главата си — великолепната й червена грива се разпиля по гърба й.
— Вие имате всеизвестна… репутация.
— Да се надявам, че е добра.
— О, да.
— Радвам се да го чуя, наистина се радвам — той се изправи зад масивното бюро от орехово дърво и се протегна. Желаеше това момиче, но нямаше намерение да скача моментално в огъня. — Откога работиш за мен, Бий.
Тя потръпна. Дали й беше станало студено? Или пък се уплаши, че ще я уволни?
— От три месеца, господин Сантейнджело.
— Харесва ли ти тук?
— Клубът е чудесен.
— Скоро получавала ли си повишение?
— Не.
Значи това било! Или повишение, или уволнение.
— Искаш ли да те откарам у вас довечера и там да обсъдим въпроса?
— Да.
Усмивката му стана още по-широка. Щеше доста да й се порадва. О, тази разкошна коса! Тази много бяла кожа. И гърдите… Големи, налети.
— А може би няма да е лошо да дойдеш в кабинета ми в дванайсет, а?
Тя само кимна, обърна се и тръгна към вратата.
— А, и още нещо, Бий. Вдигни косата си на кок. Хвани я с фиби. Сега бягай — някак небрежно добави той. — Имам няколко телефонни разговора.
Тя излезе, а той огледа големия й, стегнат задник. Обичаше жените с големи задници. Обичаше да се държи за тях. Клемънтайн беше модно слаба, а задничето на Синди беше стегнато, заоблено и високо като на момче.