Когато обраните се питаха кой го направи, отговорът винаги беше един и същ:
— Момчето.
Когато Момчето стана на шестнайсет, Джино го взе при себе си. Докато навърши двайсет, го търсеха за безбройни грабежи — беше станал изтъкнат професионалист.
— Влизай — викна Джино. — Ей, ама какво става с лайнените правила за поведение!?
Защото Джейк беше влязъл с трясък, ухилен до уши.
— Не исках да те прекъсвам, шефе. Но нали според новото правило трябва първо да почукам.
— Какво ново правило? — Алдо беше съвсем сащисан и това пролича на физиономията му. — Мислех… — но май му беше трудно да каже какво мисли, затова продължи: — Е, изглежда правилно първо да…
— Какво ти правило, за чукане става въпрос! — Джино весело се засмя. Седмица преди това Алдо бе влязъл в кабинета му, докато той оправяше върху бюрото си момичето, което продаваше отсреща цигари. — Така е, прав си. По-добре е.
— Ако неочаквано дойде Синди… или госпожа Дюк…
— Ама нали ти казах, че си прав — Джино продължи да се смее. Дали пък не му се искаше точно това — едната или другата да го заварят на калъп. Тогава от само себе си щяха да се разрешат тия проклети задължения. И той щеше да бъде свободен…
Джейк стовари на бюрото голяма чанта, пълна с пари.
— Мисля, че Гамбино, знаеш, магазинът за захарни изделия на Сто и петнайсета… мисля, че краде.
Джино повдигна вежди.
— Сигурен ли си?
Джейк почеса четината на главата си.
— Достатъчно сигурен. Ако не е той, тогава е оная дъртачка, майка му, щото само тя освен него припарва до парите.
— Значи трябва да го предупредиш. Само един път!
— Разбрано, шефе.
Джино стана зад бюрото си.
— Утре заминавам, Джейк, но само за една седмица. За всичко се обръщай към Алдо.
Джейк погледна дебелия мъж и кимна. Почувства се някак унизен. Защо Джино му нареждаше да говори с това нищожество. Та всички знаеха, че Динунцио струва колкото кокоша курешка. Плашеше се от собствената си сянка. Защо Джино продължаваше да го държи, беше загадка. Седеше на дебелия си задник в канцеларията и направо беше гадна гледка. А, да. Защото от време на време си размърдваше задника, за да заключи в касата парите, които работягите донасяха. Работягите като него, Джейк, истинските гангстери, оставащи безименни извършители на операциите на Джино.
— Всичко друго наред ли е? — попита Джино.
Джейк пак почеса четината си и мимоходом се разтревожи да не е пипнал нещо гадно от последното си гадже.
— Всичко е тип-топ, шефе.
— Добре. Ще се видим след няколко дни.
Клемънтайн Дюк студено и неотклонно се загледа в съпруга си.
— Не мога да повярвам на това, което чувам — гласът й беше леден и режеше като нож. — Как си могъл да бъдеш толкова глупав?
Осуалд погледна през прозореца на кабинета си, без да вижда нищо. Гласът му трепереше.
— Никога не съм крил нищо от теб. Винаги си знаела какъв съм.
Тя язвително се изсмя.
— Не винаги, Осуалд, ако трябва да сме точни. Доколкото си спомням, изминаха цели две години, преди да открия истината за теб — измъкна припряно една цигара от пакетчето „Кемъл“ на бюрото му, запали я и продължи: — Е, и какво… решение предлагаш за този… проблем?
— Джино Сантейнджело. Той ми дължи услуга.
Тя издиша дима от цигарата към тавана. Замисли се.
— Това ще бъде повече от услуга — каза тя.
— Знам. Но той ми е задължен за всичко, което има. Ще го направи.
— Толкова ли си сигурен…
— Налага се да го направи. Ако откаже, мога да го унищожа.
Тя облиза устните си. По свой начин Осуалд беше толкова безмилостен, колкото всеки гангстер от улицата. Но за разлика от тях имаше власт. Достатъчно власт, за да си купи всеки.
— Кога ще го помолиш? — тихо попита тя.
— В деня, когато се върне от Сан Франциско. Времето ще бъде разчетено перфектно.
Тя безмълвно кимна. Ама че израз! Перфектно подбрано време, за да помолиш някого да извърши убийство.
Бий седеше на почтено разстояние от Джино на задната седалка на неговия черен „Кадилак Седан“. Ред, Червенокосия, караше колата, Хитрия Сам се бе отпуснал безгрижно на седалката до него.
Джино пушеше пура, в колата вече не се виждаше от дим, но никой не се оплакваше.
Бий, с грижливо вдигната на кок коса, се чувстваше притеснена и изглеждаше като плахо котенце. Не че нямаше опит. Беше имала достатъчно мъже, които се захласваха по нея, но сега… Джино Сантейнджело… Беше й шеф в края на краищата. И женен мъж… Говореше се, че използвал жените и после ги захвърлял като ненужни дрънкулки, изтривал ги от паметта си.