Спомените бяха особено болезнени за времето след запознанството й с Уайтджак. Напускането дома на Мадам Мей с него и Люсил. После периодът на джаз-заведенията, на веселието… после… нищо.
Знаеше, разбира се, че е била наркоманка. Нямаше как да не го разбере. Лекарите, особено доктор Холънд, който следеше заболяването й през последните две години — й бяха казали всичко за нейното пристрастяване към наркотиците. И когато — ако — излезеше от клиниката, битката, която щеше да води с тях, щеше да бъде най-голямата в живота й.
Цяла година лекарят се беше борил да я пуснат.
— Момичето не е лудо. Държат я тук, защото е безплатна работна ръка — непрекъснато убеждаваше съвета на клиниката той. Най-накрая бяха принудени да се съгласят с него.
Сега Кери беше на двайсет и три години. Слаба, източена жена с големи гърди. С дълга, черна коса и странно тъжни ориенталски очи.
В деня, когато напусна, беше облечена с овехтяло сиво палто, кафява пола и жълта блуза, взети от предоставените на клиниката дрехи за благотворителни цели. Косата й беше опъната и вързана на тила. По лицето й нямаше и следа от грим. В чантата си имаше двайсет и пет долара и къс хартия с името и адреса на една жена, която се беше съгласила да я наеме като домашна прислужница.
Доктор Холънд се сбогува с Кери на портала на клиниката. Пожела й всичко най-добро.
— Няма да ти е лесно, Кери. Животът е толкова труден. Опитай да не се отчайваш. Ако нещата станат непоносими за теб, тогава заповядай, аз винаги ще бъда насреща да обсъдим заедно проблемите. Ще запомниш, нали?
Тя безучастно кимна. Беше добър човек, който си мислеше, че й прави добро, като я изпраща отново в света на хората. Но, по дяволите, всичко, което искаше да направи, беше да се свие в някой ъгъл и никога пак да не зърне нищо и никого от този свят.
Чувстваше се странно безтегловна, когато напусна клиниката и взе автобус за центъра на града. Сякаш беше попаднала на чужда планета. Дали не беше по-добре да си остане там, където беше живяла досега. Поне беше съществувала, без да се измъчва да мисли.
Един мъж в автобуса похотливо я изгледа. Тя се сви в палтото си и извърна поглед. Мъжете бяха врагове.
Вратата на къщата на Парк авеню отвори възрастен иконом.
— Аз съм Кери — измънка тя, ужасена от внезапното прозрение, че тази къща е само през три врати от дома на семейство Даймс, където бе работила някога. — Новата прислужница — поясни тя.
Икономът надменно смръщи вежди.
— Защо не използвахте задната врата?
— Съжалявам… не се досетих…
Той цъкна няколко пъти с език — така изразяваше своето отегчение — и с неохота я въведе вътре.
— Последвайте ме.
Тя покорно тръгна след него. Спуснаха се по стъпала надолу и се озоваха в голяма кухня, където дебела чернокожа жена бъркаше с голяма лъжица в съд на печката.
— Госпожо Смит — каза икономът, — това е Кери, новата прислужница. Оставям я на теб. Предполагам, че госпожа Бекър ще поиска да я види, преди да започне работа тук.
— Не се безпокой, господин Бил — после се обърна към Кери и изрече проточено: — Била ли си преди слугиня, мила?
Кери кимна утвърдително.
— Е, значи знаеш, че работата не е постлана с рози.
Отново беше слугиня. Познати неща. Оправяне на легла. Бърсане на прах. Търкане на под. Чистене на тоалетни. Изтъркване на вани. Работа на колене и за ръце… Лъскане на мрамор. Пране. Гладене.
Кери започваше работа в шест сутринта и понякога не успяваше да свърши дори до десет-единайсет вечерта. За това получаваше по-малко от сто долара на месец. Най-високото заплащане на прислужница, която живее там, където работи.
Работата не й тежеше. Отклоняваше мислите й от други неща, поддържаше духа й, запълваше времето й. Веднъж в месеца имаше почивен ден. Нямаше представа как да прекарва свободното си време, толкова естествено й се струваше да си седи у дома.
Рядко виждаше своите работодатели. Господин Бекър беше много богат, както й каза госпожа Смит, а снимки на госпожа Бекър редовно излизаха на страниците на списанията за висшето общество.
— Един ден, когато я няма, ще те заведа да видиш нейния дрешник — обеща й госпожа Смит. — Има повече от трийсет чифта обувки!
Уайтджак! Името му преряза съзнанието на Кери. Той също имаше трийсет чифта обувки.
Уайтджак. Висок, изискан, лъскавочерен. Неотразим. Спомни си за неговите двайсет и три костюма. Спомни си как се поддържаше винаги издокаран. Спомни си усмивката му.
Уайтджак. Който едва не я уби.
Някак неопределено се запита къде ли е сега, какво ли прави, има ли жена…
Уайтджак. Какво ли щеше да направи Кери, ако случайно се срещнеше отново с него?