Какво ли?
Щеше да убие този кучи син.
Джино, 1937
Джино се чувстваше не на място на последната ергенска вечер на Коста. Седеше на една от масите и наблюдаваше веселието с мрачно равнодушие. Тълпата училищни хлапета пискаха и се смееха, пръскаха се с алкохол и се замерваха със залци хляб и парчета кифли.
Когато по традиция голото момиче изскочи от огромната торта, Джино си представи току-що завършилите трийсет и четири колежанчета едновременно да получават трийсет и четири оргазма! Исусе Боже! По всичко им личеше, че досега не са виждали гола жена.
Още в началото, при първите официални представяния и запознанства, беше разбрал кой е съпругът на Леонора и доста добре го огледа. Любовта на неговия живот се беше омъжила за един загубеняк. Едуард Филип Грационе. Един тъп задник, който работеше в банката на своя баща. Със сламеножълта коса и изцъклени уплашени очи, които непрекъснато се въртяха в орбитите си. Единствено тялото му беше като на футболна звезда. Джино научи, че такъв е бил в колежа, по времето, когато се бяха оженили с Леонора.
Джино изгаряше от желание да я види отново. Беше като натрапчива идея и той нервно се потеше. Това го вбеси. Нали отдавна беше приключил с тази история!
Беше, наистина. Само че тялото му не знаеше. Не искаше да го разбере.
— Дженифър, стой мирно! — изкомандва Леонора. — Как искаш, за Бога, да завържа тия връзки, като се щураш из стаята?
— О, извинявай. Ще стоя мирно. Обещавам — Дженифър Брайърли, годеницата на Коста, застана мирно в средата на нейната стая, а Леонора започна да стяга връзките на корсета й. — Оу, много стягаш! — оплака се тя, когато Леонора свърши. — Едва дишам.
— Няма да дишаш тогава — отсече шеговито Леонора. — Какво ще кажеш за малко шампанско, а? Мисля, че сме го заслужили.
— Ей, единайсет сутринта е.
— Но пък е твоят сватбен ден. Защо да не изтичам долу и да отмъкна една бутилка?
Дженифър кимна. Защо не? Горката Леонора. Знаеше, че приятелката й пие, но все пак единайсет сутринта беше доста рано да започва.
— Ето! — Леонора се беше върнала с мълниеносна бързина, размахваше бутилка шампанско и две чаши. — Voila! — възкликна на френски тя, отвори сръчно бутилката и напълни чашите. Подаде едната на Дженифър.
— Първият тост за щастлив брак — каза тя с известна горчивина в гласа. — Да пребъде и процъфтява.
Дженифър отпи глътка от шумящата течност и остави чашата на масата.
Леонора задържа своята, жадно отпи няколко поредни глътки, после пак я напълни.
— Надявам се разбираш на какво се насаждаш — каза тя със същия горчив тон.
— На нищо не се насаждам — внимателно отговори Дженифър. — Омъжвам се за човека, когото обичам.
— Любовта бързо отлита — изсумтя Леонора, — щом веднъж станем тяхна собственост.
— Коста не иска да бъда негова собственост, нито пък аз. Просто ще бъдем заедно, защото и двамата го искаме.
— Ха! — Леонора отпи поредната яка глътка. — Ще си поговорим пак след две години, когато цялата любовна романтика се е изпарила през прозореца. Жената се превръща във вещ… Ако се остави, разбира се…
— О, Леонора, моля те! Не искам да споря с теб точно сега. Знам, че при теб и Едуард нещата не вървят и става все по-зле, но това не означава, че всеки брак е обречен като твоя.
— Да бе, да — Леонора взе бутилката и отново напълни чашата си. — Ще се върна след минута — излезе бързо от стаята, защото не искаше приятелката й да я види, че плаче. Нали днес е сватбения ден на Дженифър! Тя искрено желаеше щастието й, не искаше да я огорчава.
През целия ден в ума й се въртеше мисълта за Джино Сантейнджело. Това ужасно я разстрои. Как ли изглеждаше той сега? Беше ли си останал същият? Някак вглъбен в себе си и много привлекателен? Или и той като нея се беше променил?
Тя добре осъзнаваше, че вече не е същото момиче, което някога се бе влюбило в него. Когато сутринта се огледа в огледалото, откровено отбеляза опустошителните промени на времето — бръчките, повехналата кожа, подлата извивка на устата. Защо, ох, защо не го бе дочакала? Заради писмата му, които бяха толкова лигаво романтични и никак не му подхождаха? Или причината се криеше в многото млади мъже около нея, с които не можеше да не флиртува? И щом като един път опита, тогава й изглеждаше напълно в реда на нещата да опита и с други…
После се появи Едуард. После Мария. После пиенето. После любовниците.
Леонора сви нервно устни. Джино Сантейнджело. Младежко увлечение. С какво беше толкова специален, по дяволите!
— Ах ти, копеле! — засмя се Джино. — Май наистина ще го направиш, а?
— Ами да — ухили се и Коста. Двамата се возеха в лимузина с шофьор, отиваха в църквата. — Сега вече ще ми бъде доста трудно да се откажа — после добави: — Освен това Дженифър е направо страхотна.