Франклин Зенокоти го гледаше със стария недоверчив, някак напрегнат, очакващ неприятности поглед. Мери Зенокоти — със старата топла, майчинска загриженост.
Синди кокетничеше наляво и надясно и приличаше на скъпоплатена метреса. Около нея се навъртаха и въздишаха млади и неопитни флиртаджии. И съпругът на Леонора, който наистина се оказа смотан.
Коста и Дженифър от време на време изчезваха от погледите на гостите. Разменяха си тайни усмивки и крадешком си стискаха силно ръцете.
Дойде и редът на самата лейди.
Леонора.
Вече не беше девойка. Жена. На двайсет и осем.
Джино небрежно подхвърли:
— Как я караш.
Тя му отвърна още по-небрежно.
— Чудесно. А ти?
Джино:
— Е, не се оплаквам.
Леонора:
— Радвам се.
Мълчание. Дълго-дълго мълчание от страна и на двамата.
Джино пръв не издържа:
— Чувам, че имаш красива дъщеря.
Леонора нехайно потвърди:
— Да. Мария.
Отново мълчание.
Отново Джино пръв не издържа:
— Аз си нямам хлапета.
Леонора:
— Така ли?
Стояха на края на дансинга, пред тях се въртяха в танц и млади, и стари.
Джино:
— Какво ще кажеш за един танц. Кумът и кумата. А?
Леонора:
— Да танцуваме тогава.
Беше лека като перце в ръцете му. Държеше я на почтително разстояние и двамата направиха пълен кръг на дансинга под звуците на Пенита от Рая.
Джино се усещаше едновременно горд, нахакан, болен и глупав. Дали ще му отговори, ако я попита нещо? Дали да рискува и да стане за смях? Ей, я се стегни! Та той е Джино Сантейнджело, за Бога! Вече беше важна клечка. Можеше да има всяка жена, която си пожелаеше. В Ню Йорк името му внушаваше респект — страхуваха се от него, вярваха в него… Уважаваха го. Сред приятелите му имаше сенатори, съдии и политици. А той чукаше техните съпруги.
— Не ми се танцува повече — изведнъж каза тя. — Искам да пийна нещо.
— Добре.
Продължиха да танцуват и той незабелязано я изведе от дансинга.
— Леонора… — започна той.
— Да? — някога лъчезарни, сега очите й го гледаха ледено, чак кръвта му се смрази.
Да й го начука! Нямаше най-елементарно светско възпитание — поне да се бе опитала да му обясни, да се извини…
— Какво искаш да пиеш? Ще ти донеса.
— Няма нужда — тя се освободи от прегръдката му. — Съпругът ми ще ми донесе — врътна се и се отдалечи, без да каже дума повече.
Имаше усещането, че кон го е изритал в корема. Какво й ставаше на тая? Погледна го, сякаш беше боклук. Празно пространство. Очите й бяха пълни с омраза. Защо, по дяволите! Единственото нещо, което беше направил той, беше да седи послушно и да чака. Верният будала!
— Здравей! — до него се бе приближило малко момиче. Едно деветгодишно копие на своята майка.
— Ти си Мария, нали?
— Да.
Какво изящно създание. Същите очи. Същата коса.
— Откъде знаеш как се казвам? — малката й главица любопитно се наклони на една страна.
Той се усмихна.
— Хей, ти си страхотна.
— Аз ли?
— Да не би да мислиш, че аз — шеговито я щипна по бузката Джино.
— Радвам се тогава. Защото искам да танцуваш с мен. Нали така трябва — кумът да танцува с всички шаферки — протегна ръка и свенливо я мушна в неговата. — Сега е мой ред!
— Удоволствието е мое, малка госпожице.
Сериозно и тържествено той протегна ръце. Сериозно и тържествено тя направи крачка към него и застана между тях.
Двамата започнаха да танцуват.
Кери, 1937
— Господин Бърнард Даймс, той живее няколко къщи по-надолу на същата улица, организира парти идния понеделник. В такива случаи госпожа Бекър обикновено ни праща да помагаме в кухнята. Искаш ли да дойдеш с нас? Господин Даймс е много щедър — госпожа Смит гледаше нетърпеливо Кери. — Съгласна ли си? Трябва да предупредя неговия иконом.
Кери се колебаеше. Не знаеше какво да направи. Ако се съгласеше да отиде, щеше да бъде връщане назад, в миналото. Но все пак… ако отидеше, това бяха допълнителни пари. Спестяваше всеки долар, който успяваше да задели. Не знаеше за какво ще ги използва, но го правеше.
— Добре, ще дойда с вас — съгласи се тя. Ако не друго, поне щеше да е малко разнообразие в монотонното ежедневие.
Вече шест месеца работеше в къщата на семейство Бекър. Излизаше навън само когато отиваше да пазарува. Само един път отиде в клиниката, за да се види с доктор Холънд. Той остана много доволен от състоянието й.
— Истинската проверка за теб е там, в Ню Йорк — каза й той. — Там са и изкушенията. А ти си преминала през това изпитание с развети знамена.
Така ли беше? Беше ли преминаване през изпитанието с развети знамена да се криеш в стаята си по време на почивните дни? Преминаване ли? Тя по-скоро се укриваше от изкушенията?