Очите на Джино свирепо блеснаха. Погледът му стана тежък, неподвижен.
— Шибан копелдак! И защо е пътувал сам?
— Той така пътува.
Да. Джейкъб Коен. Джейк. Момчето. Обичаше да действа по собствени правила. Да бъде независим. Само че умът му този път не бил остър като бръснач. Май доста е бил нащърбен.
— Повтори ми какво точно е станало — изръмжа Джино.
— Нали ти казах всичко…
— Повтори го!
Алдо повече не се опита да спори. От Джино се излъчваше гняв, който направо помиташе.
— Ами… нали той минава да събира парите всяка събота. Тази събота също. Както обикновено. Качва се на колата на Сто и петнайста, близо до магазина за захарни изделия…
— На Гамбино ли? — уточни Джино.
— Да. Та точно влиза в колата и трима типове му се нахвърлят отзад…
— Не ги ли е забелязал?
— Не. Издебнали са го откъм гърба. Нахвърлят се върху него, пребиват го, взимат пистолета и чантата с парите и изчезват.
— Къде?
— А?
— Питам в каква посока са изчезнали?
Алдо сви рамене.
— Не знам.
— Шейсет бона от парите ми са изчезнали и ти не знаеш!
— Знам само това, което ми каза Момчето.
— После е дошъл право тук, нали?
— Да. Целият беше в кръв. Трепереше. Накарах Ред да го закара вкъщи.
— И да му даде биберон и топло мляко, а?
Алдо в първия момент не повярва на ушите си.
— Момчето е с нас от седем години — каза той. — Нима не му вярваш?
— Вярвам само в безспорните факти. А сега единственият факт е, че седмичната вноска е изчезнала.
Мисълта, че Джино може би е прав, бавно се оформи в съзнанието на Алдо. Лицето му стана тъмночервено, а гласът решителен:
— Мръсният му, шибан негодяй…
— Почакай — изстреля Джино. — Той не е мръсен негодник само защото е откраднал пари от нас. Както и аз не съм мръсен бияч само ако ти строша главата с бейзболна бухалка. Струва си да поразмърдаш малко мозъка си над това. Помисли. Искам да кажа… Исусе Боже, Момчето те пързаля. Казваш, че това се е случило вчера? Колко искаш да заложа, че сега не си е вкъщи? — спря за малко и погледът му стана още по-свиреп. — Ще заложиш трънки! Защото той е изчезнал и се е скрил в миша дупка с моите шейсет каймета. А ти, задник лековерен, си взел, че дори си го закарал у тях.
Алдо мълчеше. Лека-полека смилаше фактите.
— Ще проверя сам — изпревари го Джино и тръгна с решителна крачка към приемната на офиса. — Сам, Ред, да тръгваме! Ще отидем да видим Момчето. Може би ще му занесем цветя или нещо подобно.
Ред и Сам се спогледаха с разбиране. Джейк можеше да изпързаля Алдо, но него всеки можеше да го изпързаля. Те отдавна бяха разбрали, че случилото се с Момчето е само една добре скроена лъжа. Но знаеха и друго. Всеки, който приближеше Джейк с лоши намерения, дори на сто метра, щеше да получи смъртоносен куршум. Джейк беше най-бързият и точен стрелец на улицата. Те го знаеха. И Джино го знаеше. Не беше ли крайно време Алдо да поумнее.
Джино, разбира се, се оказа прав.
Хазяйката на Джейкъб Коен каза, че той е напуснал квартирата. Без предупреждение. Внезапно. Жената не знаеше новия му адрес.
— Съжалявам, че напусна. Добро момче беше — каза тя, — кротко, не ми създаваше никакви неприятности. Винаги си плащаше наема навреме.
— Нямате ли някаква представа къде може да е отишъл? — попита Джино.
Тя поклати отрицателно глава.
— А имаше ли приятелка?
Жената сви устни и надменно отсече:
— Моите квартиранти имат право на личен живот.
Джино й подаде двайсетдоларова банкнота.
— Имаше много приятелки. Всяка седмица различна — предаде се тя.
— Някоя по-специална?
— Не. Идваха и си отиваха — тя стисна устни и дълбоко вдиша през носа си. — На млад мъж като него не му трябва да се връзва толкова рано.
Джино кимна. Когато намереше Джейкъб Коен, щеше да опече ташаците му на нажежени въглени и да нахрани гълъбите с тях.
Никой не можеше да си позволи да краде от Джино Сантейнджело. Никой.
— Налага ли се да тръгваме? — недоволстваше Синди.
— Да — отговори Джино лаконично. Откакто се бяха върнали от Сан Франциско, настроението му, меко казано, беше мрачно.
— Това означава, че най-вероятно ще останем през двата почивни дни, нали? — проплака тя.
— Да! — и той като нея не беше във възторг от предстоящото парти на сенатора и госпожа Дюк, на което ги бяха поканили. Но то бе по случай двайсет и седмата годишнина от сватбата им и нямаше начин да откажат поканата. Лично Клемънтайн се бе обадила по телефона и бе настояла с кадифен от мекота гласец:
— Ако не дойдеш, Джино, ще си помисля, че ме избягваш. Ти не дойде на последното парти, а лично те бях поканила. Освен това не съм те виждала от три седмици — направи многозначителна пауза и продължи: — Не ми се иска да мисля, че ме отбягваш… Не ми се иска и Осуалд да си помисли същото…