Не беше ли това скрита заплаха? Джино се засмя. Ама че развинтено въображение имаше напоследък! Ако той не пожелаеше да ги види изобщо, те нищо не можеха да направят по този въпрос.
Но все пак сенатор Дюк знаеше много. За лотарията. За печалбите от клуба. За развлекателните игри. За големите парични постъпления всяка събота… Сенатор Дюк можеше да го прати по дяволите, стига да поиска. Само с едно обаждане по телефона до данъчните федерални служби — и без това агентите им постоянно душеха наоколо.
Но добрият сенатор никога нямаше да го направи. Защото добрият сенатор имаше безброй причини да държи задника си в сянка. Разплащанията, които бе уредил в полза на Джино. Финансовите трансакции, които не винаги бяха изрядни от гледище на закона. Компаниите, които принадлежаха на Джино и тлъстите хонорари, които се заделяха за сенатора като техен финансов съветник.
Е, да, в известен смисъл бяха съдружници.
Още едно парти, и край, реши Джино. Дължеше им го. А на партито щеше да каже на Клемънтайн, че всичко е било много забавно… но е било само едно… от онези неща. Тя беше много умна, щеше да разбере.
Междувременно умът му беше ангажиран с други проблеми. Тоя ебалник Джейк! Да изчезне с парите му. Не можеше да си намери място — така да го прецака! Два дни отлетяха, а от Момчето нямаше и следа. Беше разпространил, че ще даде хиляда долара награда на този, който му каже къде се крие Джейк. Хиляда долара! За тях повечето хора щяха да предадат и собствената си майка.
Но Момчето сякаш беше потънало вдън земя. Никаква следа. Малкият мръсник. Но няма къде да върви, все ще се появи някога. Тогава Джино ще го пипне и той ще си го получи тъпкано.
— Какво да си облека за партито? — прекъсна размислите му Синди.
— Каквото искаш — разсеяно й отговори Джино.
— Дали да не облека червената копринена…
— В червено изглеждаш като курва.
— Благодаря. Наистина знаеш как да накараш едно момиче да се чувства добре.
— Тогава не ме питай.
Ами точно това и ще направя. Ще облека тази рокля, която искам. Червена. И изобщо не ми пука, че ще изглеждам като курва.
На глас обаче каза:
— Има ли някакви сведения за Момчето? — много добре знаеше, че няма, но просто й се прииска да го ядоса.
— Не — отговори лаконично той. — Отивам в клуба.
— Нека и аз да дойда с теб, няма…
— Не тази вечер. Имам среща.
— С кого?
Той само я изгледа.
Тя сви рамене. Знаеше кога да си държи езика зад зъбите. Както и да е, беше задействала вече плановете си. Скоро, много скоро тя щеше да командва парада.
В „Клеми“ беше пълно с посетители.
Джино спря на гардеробната, за да поговори с Вера. Отдавна не я беше виждал да изглежда така добре. И, по дяволите, май беше трезва.
— Познай каква радостна новина имам!
— Каква.
— Той излиза.
Нямаше нужда да пита кой е той. Стомахът го присви при мисълта за Паоло.
— Тъй ли?
— Чудесна новина, нали?
Кимна равнодушно. Какво можеше да каже? Че ако зависеше от него, щеше да задържи проклетия кучи син завинаги в затвора.
— Джино — Вера стисна ръката му, — не бива отношенията между вас да останат такива…
Ха! Отношения. Доста силно казано!
Вера продължи:
— За мен е много важно вие двамата да се разбирате. Паоло се е променил… да си затворен толкова дълго ще промени всеки… — спря за малко, пое дълбоко дъх за кураж и продължи: — Той се възхищава от теб, наистина. Само за теб ми говори. Гордее се с теб, наистина се гордее. Сам ми го каза.
Да. Разбира се, че й го е казал. Паоло бе достатъчно хитър и много добре знаеше къде е скрито гърнето с меда.
— Мисля — вече не толкова ентусиазирано продължи Вера, — че и двамата все ще се погодите…. да кажем, за някаква работа — започна да говори по-бързо: — Той иска да започне някаква работа, нали разбираш. Нещо, което веднага да започне. Сега, след като Джейк е избягал…
Джино вече знаеше какво му предлага Вера.
— Няма да стане — каза той скептично, — просто забрави за това.
— Е, хайде и ти, недей така. Той ти е баща. Това все пак означава нещо за теб, нали?
Откровено казано, в думите й имаше истина.
— Кога излиза? — попита студено.
— След две седмици.
— И ти май ще го прибереш при теб, а?
— Разбира се, че ще си дойде при мен.
Той поклати глава в недоумение.
— Ти си голяма наивница, Вера, знаеш го, нали? И какво ще стане? Ще му държиш ръчичката, докато някой ден отново те пребие от бой.