Джино, 1937
Джино караше черния „Кадилак Седан“, без да съблюдава никакви правила.
Синди сви крака под себе си на предната седалка до него и каза:
— Ей, ти да не си пиян?
— Дрън-дрън!
— Тогава защо караш като пиян?
— Тоя шибан сенатор! — избухна Джино. — Мисли, че може да ме разиграва както си иска. Но аз не играя по свирката на никого!
— Кой е казал, че играеш?
Той хвърли бърз поглед към жена си. Поколеба се дали да й каже. Не, няма. Защо трябва да й разказва за унижението, на което беше подложен в дома на сенатор Дюк, който му говори като на някой дребен гамен? Сигурно очакваше Джино да му каже: „Готов съм за теб да убия човек, само ми кажи къде и кога.“ Скапан педал! А си мислеше, че са приятели. Да се пукнеш от смях!
— Никой — промърмори той.
— Естествено никой. Затова ли изскочихме от тях, като че ли някой ни преследваше? Нещо май не е било по вкуса на твоята приятелка, а?
— Тя не ми е приятелка. Казвал съм ти го сто пъти.
— Да бе — прозя се Синди. — И знаменитата Джийн Харлоу не си изсветлява косата!
Останалата част от пътя мина в мълчание. Джино беше толкова сърдит на себе си, че всеки му беше крив. Даде си сметка, че в действителност не беше отказал на сенатора. Напротив, изслуша го и каза:
— Мога да уредя това като услуга за теб.
Но сенаторът му отговори:
— Ти трябва да го свършиш, Джино. Никой друг не трябва да знае.
По дяволите! Беше останал там и се беше съгласил да го наемат да убие човек! Та той е бизнесмен, а не обикновен престъпник, който преживява с поръчкови убийства. Да, ама беше останал в кабинета, докато Осуалд го запозна с подробностите. Изнудване, разбира се. Педерастка история… Дълга история…
В действителност сенатор Дюк не беше казал: „Ако не се заемеш с това лично, ще те унищожа.“ Заплахата обаче висеше във въздуха.
Можеше ли Джино да се заеме с тази услуга? Разбира се. Нямаше никакви проблеми. Сега премисляше отношенията им и си призна, че е бил много неразумен, когато е позволил на сенатор Дюк да научи такива подробности за него и нещата, с които се занимава. Но какво друго можеше да направи? Сенаторът беше директор на повечето компании, които Джино притежаваше. Адвокатът на сенатор Дюк се занимаваше с цялата правна документация. Брокерът на сенатор Дюк се грижеше за инвестициите на Джино. Единственото нещо, което сенаторът не знаеше за него, бяха депозитните кутии в сейфовете на почти всички банки в града.
И така, какво да прави? Да убие някаква измет, някакъв педал, който на всичко отгоре е изнудвач? Да, но след първия път можеше ли да бъде сигурен, че Осуалд Дюк няма да прибягва до услугите му и по-късно?
Да зареже всичко и да продължи да си живее живота? Можеше ли да го направи без сенатор Дюк?
Джино беше на кръстопът.
Една отвратителна седмица.
Да, но стана още по-отвратителна.
На следващия ден трима от инкасаторите му бяха нападнати на улицата. Двама бяха бити, третият — прострелян. И към шейсетте бона се прибавиха още петнайсет. Нямаше съмнение, че в дъното на операцията беше Джейк Момчето.
Джино не му мисли много. Реши да действа твърдо с Момчето. Ще му нанесе съкрушителен удар! Да имаш кураж е едно, а да си позволиш да правиш Джино Сантейнджело на глупак е съвсем друго.
Сенатор Дюк телефонира по обяд.
— Взе ли решение? — тихо попита той.
— Даа — проточи Джино. — Не се безпокой, работата ще бъде свършена.
Той щеше сам да се погрижи, но по свой начин.
По-късно освободи Ред и Сам Хитрия за през нощта, взе стария „Форд“ от гаража на клуба и подкара към адреса, който Осуалд му беше дал. Колата пееше. Така трябваше да бъде. Занимаваше се с нея всяка седмица, като влагаше цялата си обич и умения.
Адресът беше чак във Вилидж. Боклукчийско място. Паркира пред един блок преди този, който му трябваше и отиде пеш до сградата. Прегледа имената, надраскани под бутоните на звънците и откри Кинсейд З. Втория етаж.
Беше два през нощта, но сградата се тресеше от звуците на джаз-състав, който сигурно репетираше.
Почука на вратата на Кинсейд З. Отвориха му веднага. Чернокожо момче, което явно очакваше някого.
Джино ритна вратата с крак и влезе вътре.
Момчето уплашено се дръпна назад, без да каже и дума. Косата му се спускаше на буйни къдрици, очите му бяха с разширените зеници на пристрастен наркоман, устата му беше начервена с ярко червило, носеше домашен халат на цветя.
— Ти ли си Зефра Кинсейд?
— А ти кой си? — отвърна момчето с тъничък фалцет.
— Ти ли си? — тежкият поглед на Джино сякаш го прикова.
— Да — прошепна момчето.
— Искам писмата.