— Какви писма?
Джино внезапно протегна ръка, вдигна рязко брадичката му и натисна главата му към стената, като едновременно заби коляното си в корема му.
— Искам… писмата… на… сенатора… Веднага!
— Добре — очите на момчето се изцъклиха от ужас и болка. — Сега ще ги донеса.
Джино отпусна хватката си и въздъхна. Инстинктите му винаги действаха безупречно. Нямаше нужда да убива тоя дребен, невръстен педераст. Само насади Божия страх в него с няколко добре обмислени заплахи, после го метни на влака и го забрави…
Момчето се тресеше, когато приближи до гардероба в дъното на стаята. Джино разсеяно се попита къде ли го е забърсал Осуалд. И как е станало възможно да се пресекат пътищата на сенатора и това невръстно педерастче-наркоман.
Момчето отвори вратата на гардероба и оттам с див крясък излетя някакъв призрак — една грамада с перука, стиснала в ръка месарски нож. Връхлетя върху Джино.
Той за миг остана парализиран от ужас. В същия миг огромното чучело замахна и ножът потъна дълбоко в рамото на Джино.
Четвъртък, 14 юли 1977
Ню Йорк и Филаделфия
Лъки ту се унасяше в дрямка, ту се разсънваше. Вече не проявяваше никаква войнственост по отношение на Стивън. Просто искаше да излезе оттук. Навън. Девет дълги часа стояха затворени в асансьора и всякакво желание за борба се беше изпарило в нея. Чувстваше се ужасно мръсна. Устните й, устата й, гърлото й бяха пресъхнали и имаше чувството, че са посипани с пясък. Болеше я главата. Стомахът я присвиваше. Гадеше й се, а в същото време червата й куркаха от глад.
— Буден ли си? — прошепна тя.
— Не мога да заспя — отговори Стивън.
— И аз не мога.
Той изпита съжаление към нея. И към себе си. И омерзение, че е възможно през хиляда деветстотин седемдесет и седма година, в Ню Йорк да останеш затворен в асансьор, в обществена сграда, без някой да направи нещо.
— Какво ще правиш, като излезем оттук? — попита Лъки.
Той се усмихна в тъмнината. Гласът й звучеше като на малко изоставено хлапе, което се надяваше да бъде освободено от клетка.
— Да се потопя във вана.
Тя тихо се изсмя.
— И аз. В гореща вана с чаша студено бяло вино… И музика… нещо от Дона Съмър или Стиви Уондър.
— А защо не Мили Джаксън или Айзък Хейес?
— Харесваш ли такава музика?
— Разбира се.
— Ама наистина ли?
— Изглеждаш изненадана.
— Изобщо не си те представях като човек, който обича соул.
— А какво си представяше, че обичам?
— О, не знам. Може би „Мидъл ъв дъ Роуд“, Хърб Алпърт, Бари Мънилоу.
— Много благодаря!
— Нямаше ли да е страхотно, ако имахме тук музика?
— Марвин Гей.
— Ал Грийн.
— Уили Хътч.
— Отис Рединг.
Започнаха да се смеят.
— Хей — възкликна тя, — имаме нещо общо.
— Слушала ли си песните на шейсетте? Били Холидей, Нина Симон?
— Разбира се. Обичам ги.
— Наистина ли?
Започнаха да обсъждат музиката като стари приятели. Толкова се увлякоха, че със закъснение чуха гласа, който извика в асансьорната шахта:
— Има ли някой там вътре?
Лъки скочи на крака и започна да крещи:
— Мисля, че ни откриха!
Стивън също скочи и започна да вика:
— Тук сме, вътре! Двама сме. Можете ли да ни измъкнете?
Дарио се стегна като пружина. Остана клекнал, притаен зад вратата на кухнята в апартамента си. Момчето продължаваше да напява неприлични ругатни. Приближаваше се все повече и повече. Все по-близко до ножа, който Дарио стискаше с потни ръце.
— Отворен задник… духач… педераст… — гласът сякаш се изливаше върху главата му. — Отворен задник… духач… х-р-р-р…
Момчето се бе нанизало на ножа. Дарио дори не бе помръднал. Момчето само се наниза на ножа…
Тишина.
Дръжката на ножа се изплъзна от потните длани на Дарио. Той почувства, че му прилошава. Дали го беше убил?
Унижението на Кери беше пълно — да я карат в полицейския участък в мръсната претъпкана камионетка заедно с тази шумна, разгневена паплач. „Отпадъците на обществото“ би казал Елиът. А какво ли щеше да каже, когато я откриеше сред тях?
Затвори очи и се постара да не мисли за това.
Но в съзнанието й изплува очакваната сцена. Патрицианските му черти щяха да бъдат изкривени от удивление. „Но какво, за Бога, правеше в Харлем, Кери? Не ми го побира ума!“
Защото тя му беше казала, че ще се отбие да види Стивън.
— Няма да се бавя много — беше го уверила Кери.
А Стивън живееше през три блока от тях. Елиът, който гледаше филм по телевизията, само махна небрежно с ръка.
Колко време се беше лутала из Харлем? Часове. Елиът сигурно вече е побеснял. Навярно е звънял на Стивън и е разбрал, че тя въобще не е ходила там… И двамата щяха да са бесни.