— Синди — кимна й хладно, после поздрави и Хенри.
— Чудесно представление, нали? — ентусиазирано каза Синди, вдигна ръка, уж да оправи косата си, за да се увери, че са видели пръстена й.
— Чудесно — отговори сухо Клемънтайн. — Имаш ли някаква вест кога се връща Джино?
Синди се ухили. Високомерната гъска да пита нея! Сви нехайно рамене.
— Познаваш Джино. Заминава и пристига, когато си иска. Навярно сега си прекарва времето с някоя от неговите мадами!
Направо щеше да се пръсне от кеф, когато видя как лицето на старата лейди се сгърчи.
А Клемънтайн побесня. Това незначително курве. Как ли щеше да й се големее, ако научи, че единствената причина Джино да се ожени за нея е това, че тя, Клемънтайн, настояваше да го направи. Бавно и спокойно й обърна гръб.
Синди се изкикоти и прошепна на Хенри, но достатъчно високо, за да я чуят наоколо:
— Старата чанта ревнува, щото аз те имам, пуделче.
Хенри моментално засия.
— Наистина ли м-м-мислиш така? — заекна той.
— А как иначе!
Полунощ дойде и отмина. Синди я нямаше.
Джино кръстосваше из апартамента. Ругаеше и псуваше. Стана един, после два, три… Синди я нямаше.
Накрая започна да се унася, приспан от картините, които въображението му рисуваше, как ще й се отплати. Не можеше неговата жена да скитосва като курва. Мяташе се и се въртеше в леглото. Събуждаше се и поглеждаше часовника. Сънува Леонора, Бий, Джейк Момчето, Зефра Кинсейд. Събуди се в седем часа с болки в стомаха, в рамото и разтворени шевове на бузата.
Прислужницата му донесе чисто кафе, прясно изстискан портокалов сок, сутрешните вестници и пристигналите документи. Беше заобиколен с лукс и разкош, но с копнеж си мислеше за уютния овехтял апартамент на Бий, където за закуска имаше топли, току-що опечени кифлички и чай с мляко. При нея той прочете Великият Гетсби на Ф. Скот Фитцджералд — от кора до кора. Да. За първи път в живота си той прочете книга. При Бий. После я прочете отново. Не беше много зле да четеш книга. Почуди се защо не го е правил досега. Дори намери прилика между себе си и Гетсби — и двамата бяха нещастни смотаняци.
Телефонът иззвъня. Беше Клемънтайн. Гласът й звучеше напрегнат и разтревожен.
— Да благодарим на Бога, че се върна.
Синди и Хенри спореха.
— Но аз и-и-искам да дойда с теб — настоя той.
— Невъзможно — беше категорична тя.
— Твоят с-с-съпруг не ме плаши.
— Радвам се да го чуя. Но мога да те уверя, че плаши доста хора. Той е подъл, груб и хич не си поплюва.
— Но С-с-синди…
Тя скочи от леглото и хубавичко се протегна.
— Аз мога да се оправя с него, миличък. Аз мога да играя точно толкова мръсно, колкото и той.
Както беше гола, тя започна да танцува из хотелската спалня. С протегнати напред ръце се възхищаваше на пръстена си.
Хенри седна в леглото.
— Моята майка не иска да чака повече, за да ви запозная. Мисля, че в края на седмицата е подходящо.
Тя подмяташе високо крака и му хвърли бърз поглед, в който имаше скрита гордост.
— Много подходящо. Сутринта ще кажа на Джино. Следобед се изнасям. Бърз развод. Обещавам.
— Д-д-добре — запъна се той. — Върни се в л-л-леглото, мила моя. Да го н-н-направим още веднъж, преди да си т-т-тръгнеш.
Тя се изхили. Всеки би си помислил, че не е бил докосван от момиче досега. Тя скочи в леглото, дръпна завивката и откри едва-едва възбудения му пенис, който я очакваше. Един изключително необикновен пенис. Много дълъг и тънък, безплътен и мек. Определено това не беше нейна грешка. Тя изкусно го пое в устата си.
Той изстена щастливо:
— Ох, С-с-синди!… Ох…
Джино замислено затвори телефона. Когато разгърна вестника на колоната с клюки на Уолтър Уинчъл, черните му очи мрачно заблестяха.
Да, всичко беше там, както му бе казала Клемънтайн. Ясно написано. Да го видят всички. И да го прочетат. И злорадо да хихикат.
Синди Сантейнджело, съпруга на известния собственик на клуб Джино Овена Сантейнджело, миналата вечер беше на разходка из града и посети премиерата на Въоръжени момичета, придружавана от Хенри Муфлин Джуниър.
Това беше всичко.
Но беше достатъчно.
Захвърли гневно вестника на пода.
В дванайсет на обяд Синди пристигна у дома. Влетя в апартамента, малко нестабилна на токчетата, които бяха доста високи за нея. Беше се увила от главата до петите с бледорозовото наметало от лисица.
Прислужницата я поздрави с изнервен поклон.
— Господин Сантейнджело си е вкъщи, мадам. В спалнята.
— Благодаря — каза Синди с царствено вирната глава. — Свободна си до утре — и продължи с несигурната си походка към спалнята, готова за битката, която — беше сигурна — я очаква там.