Голди беше в прекрасно настроение. Беше неудържима. И когато Кери заяви, че ще си поръча плодов сок, направо се нахвърли срещу нея:
— Хей, пиленце, слушай! Днес имам рожден ден и искам да се забавлявам. Ако не престанеш да се цупиш, ще развалиш всичко. Сега си поръчай шампанско, за Бога, и се усмихни!
Кери се подчини. Беше забравила резливия вкус на шампанското, въпреки че навремето Уайтджак в честите пристъпи на щедрост го купуваше заедно с кофата с лед. Допусна, че от една чаша няма да върже кънките. Освен това някак трябваше да изкара вечерта.
След първата чаша пристигна втора. После трета… После се преместиха в друго заведение, където пиха пенливо бяло дайкири, което беше толкова приятно, че тя изпи поне четири. Успокояваше се, че мъничките дози няма да й навредят.
Когато влязоха в „Клеми“, четиримата все още не бяха съвсем пияни. Кери и Фреди бяха станали най-добри приятели — кикотеха се, закачаха се, танцуваха. И когато ръцете му — случайно или нарочно — се озоваха върху гърдите й и леко ги погалиха, тя изобщо не възрази. Чувстваше свободна. Жива. За първи път от години усещаше, че живее.
— Ти си страхотна, знаеш ли? — изфъфли Фреди.
Тя му отговори с прегръдка. Сключи ръце зад врата му и го погледна право в очите. Казаното с презрение за нея вече не гърмеше в ушите й.
— Благодаря ти — искрено откликна тя. Отдавна, много отдавна никой не й го беше казвал.
— Нали ми вярваш! Страхотна си! — настоя Фреди, сякаш очакваше тя да спори с него. — Наистина.
— Хей — Голди я побутна с лакът. — Виждаш ли оня там? Това е Джино Сантейнджело. „Клеми“ е негово заведение. Веднъж се запознах с него. Той наистина е лошо момче.
Кери извъртя очи, за да го види.
— Колко лоши момчета имах по мое време — изфука се тя.
— Кери! — изкикоти се изумена Голди. — Никога не съм те виждала такава!
— Ти нищо не знаеш — някак гордо отговори Кери.
Голди сръга Мел.
— Нали ти казах! Бомба е!
Мел се ухили.
— к’во ще кажеш за петдесет долара, Кери?
— А ти к’во искаш да кажеш, голямо момче?
— Обзалагам се на петдесет долара, че не можеш да го направиш с великия господин Сантейнджело.
— Считай, че доларите са мои! — очите й светнаха.
И преди някой да успее да я задържи, тя стана и тръгна през претъпкания клуб, като полюшваше задника си.
Голди зяпна от удивление.
— О, мили Боже, Мел? Какво направи? Та тя не е на себе си.
Той злобничко се засмя.
— Не се притеснявай, кукло, тя няма да го направи, ако не го е правила вече стотици пъти през живота си.
— Не, не — Голди се опита да възрази, но алкохолът замъгляваше съзнанието й. Успя само да изфъфли: — Тя не е такова момиче…
Мел й затвори устата с дълга целувка, после започна да нашепва на ухото й какви неща щеше да направи с нея по-късно.
Мисълта за Кери се изпари от главата на Голди.
Фреди изрази пиянски недоволството си.
— Добре се грижиш за мен, приятелче — оплака се той. Но погледът му вече беше привлечен от една висока тъмнокоса жена, седнала през две маси от тяхната.
Докато Кери прекосяваше залата, тя все още беше с ума си.
Джино, 1938
Джино седеше на обичайната си маса. Пред погледите на всички. Покрай него се нижеше върволица от клиенти, дошли да изразят почитанията си.
Беше облечен в обичайния си костюм от три части, бяла копринена риза и подбрана в тон вратовръзка. Черната му коса беше пригладена. Огромният розов диамант на пръстена му улавяше от време на време светлината и я пречупваше в отблясъци. Само белегът на лицето му придаваше малко зловещ вид. Погледът му както винаги беше тежък, а очите му приличаха на очите на Рудолф Валентино — неотдавна така беше казала една жена. Сравнението му беше харесало. Да. Рудолф Валентино.
Носеше черна лентичка на ревера си. От година вече. Постъпваше правилно, не е ли така? Знак на почит и уважение към паметта на скъпата му съпруга Синди. Тя се беше подхлъзнала и паднала от прозореца на апартамента им на последния, двайсет и пети етаж. Ужасна случайност. Истинска трагедия. А през това време Джино дори не беше в града. Намираше се в Уестчестър, на гости у своите добри приятели сенатор Дюк и госпожа Дюк.
Да. Голямо нещастие. Съкрушителен удар за него. Да остане вдовец на трийсет и две години.
Организира грандиозно погребение с внушително присъствие и речи. Синди трябваше да бъде почетена и изпратена както подобава.
Злата съдба попречи на Хенри Муфлин Джуниър да съпроводи Синди в последния й път. Катастрофира тежко с колата си и се наложи да се лекува в Европа. После плъзнаха слухове, че той толкова харесал стария континент, че можело никога да не се върне в Щатите.