В касата си държеше писмата на Осуалд Дюк, които непрекъснато му напомняха, че сенаторът му е в ръцете и никога повече Джино няма да му прави услуги.
Осуалд от своя страна му беше благодарен. За разлика от Клемънтайн. Тя отказваше да приеме факта, че техният роман отдавна е прочетен. Постоянно му досаждаше, забравила своето хладнокръвие, пренебрегваща всякакви правила и възпитание. Положението очевидно коренно се бе променило. Двамата си бяха разменили местата. Когато той срещна за първи път Клемънтайн, тя беше в най-силната си възраст, а Джино беше зелено хлапе, което лапаше всяко нещо, което тя му подадеше. Сега той беше силният. Нима не беше почтен? Нима не й стигаха десет години сексуално обслужване в отплата? Защо тя просто не приемеше фактите… и да останат приятели?
Обгърна с ръце големия бял задник на Бий и го стисна.
— Събуди се, чуваш ли!
Тя се претърколи с лице към него, големите й гърди с настръхнали зърна насочиха мислите му в друга посока.
— Хайде, ставай. Вдигни косата си.
Тя покорна стана от леглото. Той харесваше у нея точно това — че никога не му възразява.
Бий отиде гола до тоалетката, седна, вдигна косата си и започна да я закрепва с фиби. Нейната разкошна червена коса.
Той се изтегна по гръб и не откъсваше очи от нея. Отметна завивката и усети как пенисът му започва да се повдига едновременно с вдигането на косата й.
В момента, когато тя беше готова, и той беше готов.
Бий стана, заключи вратата на спалнята и се върна до леглото. Коленичи на пода и го пое в устата си — любяща и раздаваща се. Смучеше го всеотдайно, а той лежеше мълчалив на ръба на леглото и черните му непроницаеми очи бяха втренчени в някаква точка в пространството.
След петнайсет минути беше готов. Когато усети, че кулминацията приближава, пръстите му започнаха трескаво да ровят в косата й. Намираха фибите, вадеха ги и ги хвърляха… Когато започна да се изпразва, гъстата й червена коса падна свободно и наметна пулсиращия му пенис.
Съгласуваше времето до секунда.
— Обади се Вера — каза Алдо.
— Вера ли? — попита Джино. — Кога се е върнала?
Алдо сви рамене.
— Не знам, не каза. Само иска да й се обадиш.
Джино тихо изруга. Две години Вера не се беше обаждала, а това за него означаваше, че всичко при нея е наред. Беше опаковал багажа й и я бе изпратил до Аризона. С двайсет хиляди долара в джоба и Паоло до нея.
— Не искам повече да те виждам — бе й казал тогава с категоричен глас. — Парите са достатъчно, че да не те виждам повече. Разбра ли?
— Добре, Джино.
— Сега го замъкни с теб в Аризона и там започни всичко от началото. Купете си малък магазин… или нещо друго. Установете се там.
— Добре, Джино.
— Ако ти се прииска да ми пишеш, нямам нищо против. Ако нямам вест от теб, ще считам, че всичко е наред.
Тя беше взела парите и беше изчезнала. Не получи нито ред от нея. Нито пощенска картичка. И ето ти сега! Беше се върнала. Какво, по дяволите, можеше да означава това?
— Последните пари от разплащането на Момчето дойдоха. Плюс лихвите. Пристигнали са тази сутрин — каза Алдо.
— Браво! — усмихна се Джино.
Когато беше решил да действа твърдо срещу Момчето и да нанесе удара си, то веднага му се обади по телефона. Бяха го забелязали в един ресторант на булевард „Ла Сиенега“ в Лос Анджелис. Беше разпознат. Проследен. Стреляха по него. Раниха го. Избяга… Тогава му се беше обадило по телефона.
— Повярвай ми — помоли го Момчето. — Знам, че това, което направих, беше голяма глупост. Само ми повярвай и недей да си отмъщаваш. Ще ти върна всеки проклет долар. С лихвите.
Дръзко хлапе. Джино винаги се възхищаваше на такива хлапета. Даде на Момчето шанс да изкупи вината си.
— Ти си луд! — упрекна го тогава Алдо.
— Ще видим — отговори Джино.
Сега се усмихваше. Парите бяха върнати, но Момчето завинаги остана негов длъжник. Беше умна постъпка. Много умна.
— Къде е отседнала Вера? — попита той.
Алдо му даде номера на някакъв долнопробен хотел в покрайнините на Ийст Сайд.
Той стисна слушалката между брадичката и рамото си и започна да набира номера.
Тя го бе излъгала по телефона. И сега лъжеше. Просто притежаваше таланта да надушва, когато го лъжат.
— Вера — с мек тон започна той, — наистина ли очакваш да ти повярвам, че всичките двайсет бона са изтекли в кенефа на пункта за химическо чистене?
Двамата обядваха в грил-залата на ресторант „Уолдорф Астория“ в Манхатън. Вера беше напрегната, изглеждаше състарена в евтиния си син костюм, косата й беше израсла и кой знае откога не беше изрусявана, лицето й беше подпухнало.