— Честно, Джино — очите й оставаха забити в покривката на масата. — Наистина нямахме никакъв късмет. Напротив. Само давахме пари, а нещата вървяха от зле по-зле.
— Какви неща?
— Ох, модерни перални машини с барабани и разни други новости — измърмори тя, без да отмести погледа си от покривката на масата.
Той въздъхна. Защо да я измъчва с въпроси? Бедната кучка. Можеше да заложи всичко, че изобщо не е имало никакъв пункт за химическо чистене. Паоло не бе работил нито ден порядъчно в живота си.
— Твоят старец наистина се измъчи — добави тя неубедително, като най-после вдигна умоляващи очи към него. — Разбираш ли, само още мъничко мангизи и ще успеем да се стабилизираме.
— Заради това ли се върна? За още пари?
Тя виновно се размърда на стола.
— Ами, мислех, че като ти обясня…
— Къде е Паоло?
— Ъ-ъ-ъ — тя започна нервно да върти очи. — той… ъ-ъ-ъ… мислеше, че е най-добре… искам да кажа, че аз мислех, че е най-добре… да разбера как си и…
— В града ли е?
Тя грабна една салфетка от масата и започна да я мачка на топка.
— Той е друг човек. Честно. Няма да те лъжа. И не трябва да забравяш, че той е твой баща…
Защо, по дяволите, трябваше да помни това?
— Тук е, нали?
— Да — Вера най-после изплю камъчето, грабна чашата с уиски пред нея и я изля на една глътка в гърлото си. — Ще се зарадва да те види. Ти си единственото му дете, Джино.
Така беше. Но какво щеше да бъде, ако единственото му дете не беше толкова богато? Щеше ли тогава дъртият пръч да иска да го види?
Щеше, на куково лято. Майната му.
— Казах ти — продължи с досада той, — че двайсетте бона са за това да го държиш далече от мен.
Тя сякаш не го чу, продължи защитата си:
— От две години не е бил в затвора. Поведението му е много добро. С мен се отнася наистина добре.
Да. С двайсет бона, паднали му от небето, защо да не е такъв.
— Какво искаш от мен, Вера?
— Само да дадеш на татко си шанс.
— Не използвай тая дума — сърдито каза той.
— Коя дума?
— Моят татко и всички останали дрънканици. Просто зарежи тази работа.
— Не можеш да избягаш от истината, че той е твоят татко — погледна го втренчено, от очите й започнаха да капят сълзи. — Аз му дадох още един шанс. Защо ти да не можеш?
Той посегна към питието си, вдигна чашата, но бързо я остави обратно на масата. Тя усети неговата уязвимост.
— Никога не съм те молила… за нищо през живота си — продължи да го увещава тя. — Дай му възможност. Заради мен. Поне се виж с него…
Той кимна. Сам не разбра защо го направи.
— Добре, ще се видя с него.
Подпухналото й лице грейна.
— Знаех си аз, че няма да ми откажеш.
— Казах, че ще се видя с него. Това е всичко. Не означава, че ще го прегръщам и целувам… че ще забравя миналото.
Вера скочи.
— Сега ще го доведа — каза тя.
— Каквооо?
— Той е във фоайето. Бях сигурна, че няма да ме разочароваш.
Тя се отдалечи, преди той да успее да я спре. Изруга тихо и докосна с пръсти белега на бузата си. Усети, че започва да се поти.
Направи знак на сервитьора за още една чаша и в съзнанието му изплува последният спомен за Паоло. Преди колко години беше? Шестнайсет… седемнайсет… Много отдавна. Но не чак толкова! Беше още момче. Но дори тогава беше повече мъж от своя старец. Със задоволство си припомни как го преби от бой.
Очите му се насочиха към входа на грил-залата. Видя Вера. Само че не беше с Паоло. Беше с някакъв съсухрен, измършавял старец, който накуцваше до нея с мръсна, несресана прошарена коса. Когато приближиха, Джино осъзна, че това все пак е Паоло. Това ли правеше възрастта с хората. Помнеше баща си слаб, жилав, строен, с гъста кестенява коса и приятно лице. Приближаващият мъж имаше лице на зашеметен от удари боксьор със замъглено от пиене съзнание. Свойски му се усмихна от ухо до ухо, сякаш подпухналото му лице се раздели на две, потупа го по рамото и каза:
— Здравей, синко. Дълго не съм те виждал.
Здравей, синко? Джино не повярва на ушите си. Здравей, синко! Това нищожество да не би да си мислеше че се снима в някакъв тъп филм?
— Паоло — кратко каза той и сви рамо, за да се отърси от ръката на нищожеството, — седни.
Паоло седна. И Вера също.
— Е, синко — започна Паоло.
— Я зарежи тия лайна — прекъсна го сурово Джино.
Усмивката на Паоло се поприбра, но все пак остана върху лицето му.
— Джино — едва не проплака Вера, — успокой се. Няма да се бием, нали така?
— Добре, добре, разбирам — великодушно каза Паоло.
Джино сурово го изгледа с черните си очи.