— Какво искаш от мен? Още пари да ги прахосаш?
— Не сме пръскали пари на вятъра, всичките си отидоха законно — самодоволно съобщи Паоло.
— Така ли? — Джино изпита безкрайна досада. — Искаш работа. Ще ти дам. Но няма да измъкнеш нито долар от мен. Ще намеря някакво бачкане за теб, но само един грешен ход и — край! Разбра ли ме?
Паоло го изгледа изпод вежди.
— Той е нов човек — побърза да се намеси Вера. — Сам ще се увериш, Джино. Няма да съжаляваш, ако му дадеш работа — сбута силно Паоло. — Нали така, захарче?
Пиянската широка усмивка отново разполови лицето на Паоло.
— Точно тъй.
Джино се изправи.
— Значи всичко е уредено — обърна се към Вера. — Доведи го утре вечер в шест часа в „Клеми“! — щракна с пръсти тузарски за сервитьора и когато той дотича, му нареди със заповеднически тон: — Сервирай им обяд. И ми изпрати чека.
— Разбира се, господин Сантейнджело.
Джино напусна ресторанта, без да каже дума повече.
Спря отвън и се изплю в канавката.
Паоло винаги му действаше така.
Кери, 1939
Аборт. Скъпоструващ. Опасен. Искаше ли го тя в действителност? Да, какво друго й оставаше.
Мръсен апартамент. Всичките й спестявания. Чернокожа старица с ръждясала ножица.
Изгаряща болка и унижение.
Долнопробен алкохол, наливан в гърлото й, за да не вика.
И отново в стаичката си. Захвърлена. Самотна. Кървя само един ден. И спря. После й остана единствено отчаянието.
Не беше абортирала. Беше бременна.
Мислеше. Да се обади ли на Джино Сантейнджело? На Фреди Лестър?
Никога.
Да се самоубие? Може би. Често мислеше за това. И мисълта за самоубийство беше утешителна. Стига само да го искаш.
Тя не искаше да се самоубива.
Имаше двайсет и три долара. И едно малко човешко същество, което растеше в нея. Не можеше само да лежи в тази стая под наем. И да чака. Какво? В живота го нямаше вълшебният принц, който да пристигне на бял кон в Харлем, решен на всичко да я избави от злочестината й. Беше сама, когато се бе борила с наркотиците и бе победила. Щеше ли да се огъне сега?
Беше само в началото на двайсетте си години.
Реши да живее.
Месеците се нижеха бавно. Не можа да си намери лесно работа, въпреки че имаше богат избор — певица в някаква долнопробна кръчма, сервитьорка, компаньонка в евтин клуб. Отказа се от всички предложения, защото всеки шеф накрая решаваше, че да я чука е част от задълженията й.
Парите бяха малко. Коремът й растеше. Но доста странно. Докато растеше, това бебе й вдъхваше надежда в бъдещето. Тяхното бъдеще. На двамата. При тази мисъл изпитваше абсурдна радост.
Успя да получи постоянна работа като касиерка в ресторант — място, на което се задържа, защото беше в напреднала бременност и се наричаше госпожа Браун. Това някак обезсърчаваше други евентуални кандидатки.
През нощта на седемнайсети май хиляда деветстотин трийсет и девета приеха Кери в болницата „Ол Сейнтс“ в Ню Йорк. В три часа сутринта, на осемнайсети, тя роди момченце. Раждането едва не я уби.
Нарече бебето Стивън.
Джино, 1939
Грохотът на войната в Европа разтърсваше и Америка. Хитлер, германският диктатор, беше нахлул в Полша. Сега Великобритания и Франция бяха във война с Германия. Президентът Рузвелт беше обявил, че Америка ще запази неутралитет, но никой не знаеше какво ще стане в бъдеще.
Сенатор Дюк и Джино Сантейнджело се бяха срещнали, за да обсъдят начини как да спечелят пари от тази нова ситуация.
Осуалд предложи да купят няколко фабрики за машини и уреди, които във криза могат да бъдат превърнати в заводи за производство на военна техника и боеприпаси. Джино се съгласи. Осуалд предложи също да купят завод за каучук, верига от бензиностанции и големи количества кафе, захар и консервирани храни. Да напълнят с тях складовете си из цялата страна.
— Никога не можеш да предвидиш точно какво ще стане — обобщи мъдро Осуалд. — Това са стоки, чието търсене ще нараства с разширението на войната в Европа.
Джино се зае да осъществи на практика предложенията на възрастния мъж. Досега сенатор Дюк никога не беше правил грешки в бизнеса. Освен това винаги е добре да изпреварваш събитията.
В навечерието на Новата година, в последния ден на трийсет и девета, Джино затвори „Клеми“. Ознаменува събитието с пищно парти с най-близки приятели. Дойдоха всички. Беше най-хубавото парти за годината.
Но за него партито беше пълен провал.
Защото се случиха две неща, които му скъсаха нервите.
Първо, Клемънтайн се напи, плисна в лицето му шампанското си и презрително извика: „Убиец!“, така че всички да чуят.
Вътрешно пламна от желание да я зашлеви по бялото порцеланово лице и да я изрита в кльощавия задник. Не го направи. Спокойно избърса мокрото си лице, ухили се, за да покаже, че нищо особено не се е случило, и се обърна към наобиколилите го приятели.