Тази нощ нямаше голям избор. Накрая се спря на един дребен мъж, с малки телени очила, закрепени на върха на носа му.
— Какво ще кажеш да се отбием в един хотел зад ъгъла. Добро място — попита тя, докато се влачеха по дансинга под звуците на едно измъчено танго.
Той се престори, че не я е чул, но по бузата му мина нервен тик. Беше я чул. След още два танца дребосъкът събра кураж и шепнешком я попита:
— Колко?
Кери реши да му хвърли сбора от всички сметки на лекарите.
— Двайсет и пет — каза тя.
— Добре — съгласи се той за нейна изненада.
Когато напусна салона за танци, той я чакаше отпред. Прииска й се да избяга и да го остави да си чака и да се взира през тъпите си малки очила. Чак я заболя, толкова й се искаше да избяга. Но потисна всичко. Мълчаливо отидоха в хотела.
Познатият служител на рецепцията й намигна и поиска десет долара. Мъжът плати без възражения. Служителят подаде ключа на Кери и отново намигна. Тя добре помнеше уговорката им — пет долара на излизане. През прозореца на хотелската стая проникваше гаснещото неоново осветление от улицата. Тясно легло. Вехто одеяло. Дупки по килима.
Спряха неловко насред стаята. Тя събра кураж и поиска парите.
Той й подаде петнайсет долара.
— Двайсет и пет! — бързо каза тя.
— Но аз дадох за стаята десет! — възрази не особено категорично той.
— Двайсет и пет или… — провлачено произнесе Кери.
Той извади още десет долара. Тя изхлузи роклята си през главата, откопча сутиена си и смъкна гащичките си.
Той се обърна с гръб и свенливо започна да си съблича панталона.
Тя легна на леглото. Както едно време.
Той внимателно се качи върху нея. Пенисът му беше толкова невзрачен, че тя дори не го почувства в себе си. Всичко свърши за пет минути. Той се облече и напусна стаята бързешком, като изплашен заек.
Кери остана да лежи в леглото с втренчен в тавана поглед. Отново беше в бизнеса. Беше паметен ден.
Седми декември.
Същия ден японците бомбардираха Пърл Харбър.
На другия ден Америка обяви война на Япония.
Америка започна война.
Кери започна отново да проституира.
Да проституира беше бизнес, който тя владееше до съвършенство. Колкото го мразеше, толкова професионално го правеше. Скоро миналото се повтори. Всеки, който един път беше опитал с нея, започваше да я търси редовно.
Сузита беше респектирана.
— Ти много добре работис. Харесвам това.
Но господин Уърл, собственикът на Двореца на веселието, не беше. Една вечер я извика в тясната си канцелария зад салона за танци.
— Използваш моето заведение, за да въртиш собствен бизнес. Щом искаш да го правиш, нямам нищо против. Но при мен не! — каза той.
— Я си заври оная работа отзад! — беше нейният отговор.
— Уволнена си, малката! Уволнена! — извика той.
— Не съм уволнена, деденце, защото напускам!
Стивън беше започнал да се възстановява. Мизерната стая, в която живееха, вече не беше подходящ дом за него. Трябваше да живее в хигиенично, просторно жилище, прохладно през лятото, топло и сухо през зимата, с малка тераса, където да диша чист въздух. Тя предложи на Сузита да наемат заедно апартамент и да работят в него — нещо като малък публичен дом. Сузита се съгласи. Само след няколко седмици тя намери просторен апартамент в Южен Манхатън. Достатъчно голям, за да има за Стивън отделна детска стая. Кери нае едно шестнайсетгодишно чернокожо момиче да се грижи за него.
Градът беше пълен с войници, моряци и морски пехотинци. Всички търсеха забавления. Повечето от тях заминаваха за Европа и искаха добре да си поживеят преди това. Може би за последно. Войната беше добре дошла за бизнеса. Скоро парите започнаха да валят. Към Кери и Сузита се присъедини още едно момиче — червенокосата Силвър, Сребърната.
Не мина много време и публичният им дом стана едно от най-популярните местенца в Ню Йорк.
Джино, 1947
— Взехте ли всичките си вещи, господин Сантейнджело? — попита надзирателят на затвора.
Да. Беше взел всичко.
— Сбогом, тогава.
Сбогом. Наистина сбогом. Седем години в затвора бяха много време за човек, който не е извършил престъплението, за което са го затворили. Седем дълги години досада, еднообразие, лоша храна, въздържание. И надзиратели, които се кефеха да пребиват затворниците. И бунтове. И никаква шибана свобода да направиш нещо!
Джино докосна с пръсти белега на бузата си и приближи портала на затвора.
Там имаше пазач — подъл кучи син. Знаеше, че журналистите ще се тълпят пред затвора, но не беше разрешил Джино да бъде пуснат без много шум, през нощта.
Джино обаче беше силен. Можеше и щеше да се справи. Затворът не го беше сломил.