Тя се надигна и се подпря на лакът в леглото. Усмихна се.
— Да…
— Разбира се, че да! Просто ги виждам. Сега. Малки хубави пишльовци с червени коси и дебели дупета.
Тя се разсмя.
— Можеш още да имаш деца, нали? Не е още късно, нали?
— На трийсет и две години съм, Джино! Щом спра да се пазя, сигурно ще ги раждам като зайци.
Сега и двамата се смееха.
— Ще го направим както трябва — ентусиазмът му се втурна в друга посока. — Утре ще те заведа в Тифани и ще ти купя най-големия и най-красивия диамантен пръстен, който си виждала. Ще се сгодим. Какво ще кажеш, а? После, когато ти направя бебето, ще получим разрешение за брак и ще се оженим.
— Искаш да кажеш, че първо трябва да забременея?
— Да. Но ти обещавам нещо — дотогава двамата ще се забавляваме здравата, за да бъдем сигурни, че няма да ти се размине и ще забременееш.
Джино влетя в офиса си на другата сутрин, пълен с енергия. Беше в толкова добро настроение, че дори се усмихна и приветливо махна с ръка на журналистите, които чакаха пред входа.
Междувременно Коста му се обади късно снощи. Каза му, че от Сан Франциско са му телефонирали и са му съобщили неприятна вест.
— Франклин е получил сърдечен удар. Отлитам до Западния бряг.
— Не се безпокой, ще се оправя сам — увери го Джино.
Госпожица Марчмънт, личната секретарка на Коста — една изключително способна и делова жена — го посрещна, поздрави го и му показа всички счетоводни книги и документи, към които той би проявил интерес. Той прелисти няколко. Изкупуването на Осуалд Дюк се оказа най-печелившият ход, който беше правил в живота си. Всички извършени спекулации, събрани заедно, имаха страхотен резултат.
Само че нещо беше неспокоен — седнал в офиса със седемнайсет секретарки, всяка от които се опитваше да го зърне. Коста беше въвел чудесна система за работа. Всеки отделен бизнес се наблюдаваше от специализиран отдел — той само координираше и контролираше нещата.
Седем години в затвора, мислеше си Джино, а сега съм по-богат отвсякога. Беше се оказал толкова високо, че надминаваше всички очаквания.
Госпожица Марчмънт обаче го притесняваше. Лицето й беше застинало в гримаса, сякаш надушваше лоша миризма.
— Уф… видях всичко, което ме интересува — след два часа каза той. — Ако ти потрябвам, аз съм в „Рикади“.
И излезе. Трябваше да си наложи да не изтича. Не му харесваше да се заседява в разни канцеларии. Освен това изгаряше от нетърпение да се види с Алдо.
Предишният му шофьор и телохранител Ред го откара в ресторанта. Докато Джино беше в затвора, той беше работил за Енцо Бонати, но веднага, щом научи за освобождаването му, поиска отново да се върне на старата си работа. Беше жесток шофьор. Измина шест преки така майсторски, че се откъсна от преследващите ги репортери.
— Браво на теб.
— Не ги търпя тия въшки — избоботи Ред. — Пишат само лъжи и преследват честните хора.
— Прав си — съгласи се Джино.
Да не забрави да провери колко получава Ред и да му даде премия.
„Рикади“ беше малък ресторант, без особени претенции, забутан между магазин за химическо чистене и погребално бюро. Алдо беше купил заведението през четирийсет и пета. За Барбара. Но пък беше добра фасада за другия му бизнес. Барбара готвеше, а брат й наглеждаше бара и ресторанта. Джино идваше тук за първи път.
Алдо излезе пред входа, за да го поздрави. Двамата се прегърнаха. Вълнуваща среща на стари приятели. След него върху Джино връхлетя Барбара. Решителното й, строго лице сега беше разкривено от вълнение и мокро от сълзи.
— Джино! Толкова е хубаво, че се върна, че си тук! Толкова е хубаво — повтаряше тя.
Двамата тържествено го въведоха в ресторанта. Вътре беше пълно с приятели и познати, които му правеха път и се усмихваха. Тук беше Енцо Бонати… Дженифър… Бий… и Марко, симпатичен, вече седемнайсетгодишен младеж.
— Исусе Боже! Какво става тук?
— Нищо, нищо? — суетеше се около него Барбара.
Тогава той погледна пред себе си. И видя огромен плакат върху цялата стена, на който пишеше:
Добре дошъл при нас, Джино!
Почувства се радостен… глупав… смутен. Продължи напред, стискаше ръце, целуваше бузи, отпиваше вино от подадени му чаши. От джубокса се разнасяха звуците на италианска опера. Той припряно побутна с лакът Бий.
— Защо не ме предупреди?
Тя се усмихна и стисна ръката му.
Дотичаха четирите деца на Алдо и Барбара — пееха някаква весела песен — и започнаха да го обслужват като сервитьори. Джино беше кръстник на всичките. Бяха мили деца, възпитани както подобава от строгата Барбара. Поднесоха лазаня, домашно приготвена от майка им, после топли, щедро подправени спагети с фрикадели — любимото ядене на Джино, последвани от превъзходен сметанов крем по специална италианска рецепта.