Всеки ден по обяд тя го извеждаше на разходка. Стивън сияеше в количката, облян от слънчевите лъчи. Двамата се разхождаха по Пето авеню и разглеждаха витрините на магазините. Стивън обичаше тези разходки с нея, а той за нея беше на първо място. Беше смисълът на живота й.
Бърнард Даймс започна да прекарва дълги часове, седнал в колата си пред сградата на Трийсет и шеста улица. Не знаеше защо го прави, но нещо по-силно от разума го насочваше натам. При всяка възможност свърваше от пътя си или просто минаваше покрай блока на Кери. Сутрин, преди да отиде в театъра, вечер, на път за вкъщи и накрая след вечеря. Седеше в паркираната кола. Не предприемаше нищо повече.
Какво ставаше с него? Полудяваше ли? Беше навлязъл в петдесетте, а се чувстваше като петнайсетгодишен пубертет. Твърде напрегнат, за да влезе и да се срещне с нея. Но и недостатъчно волеви да стои далече.
— Бърнард, скъпи, закъсняваш, а това е досадно — гальовно му се скара веднъж една от платиненорусите му избраници. — Какво има, скъпи? Някакви притеснения?
Да. Притеснения. Беше влюбен в жена, която едва познаваше. Беше влюбен в чифт екзотични очи и грациозно чернокожо тяло. Това чувство го поглъщаше целия.
Кери се усмихна на Енцо Бонати. За втори път я посещаваше. Очевидно беше останал доволен. Поднесе му предпочитаното от него питие — скоч, приготвен точно както го харесва Бонати, с две кубчета лед и капка вода.
Той се излегна на софата в нейната стая и заговори за съпругата си Франческа. Очевидно непрекъснато мислеше за нея. От казаното Кери знаеше, че е млада, красива, отзивчива и интелигентна.
Но ако всичко беше истина, защо тогава не си стоеше вкъщи, при нея? Кери обаче се беше научила да не задава въпроса. Само кимаше, слушаше и казваше: „Разбирам“.
Енцо беше облечен, но с напредване на откровенията му, детайлно описващи любенето със съпругата му, панталонът му видимо се подуваше.
Франческа била съвършена жена. Съвършена майка. Съвършено тяло. Съвършена катеричка. Само че Франческа категорично отказвала да го смуче.
Кери знаеше кога точно да смъкне ципа на панталона му и да го поеме в устата си. Това беше всичко, което Бонати искаше от нея. Нищо повече. Не плащаше. За това и дума не можеше да става. Енцо Бонати контролираше всеки публичен дом в района.
— Ти си страхотно момиче — каза й той, когато тя се върна от умивалника в ъгъла на стаята, — но една добра проститутка щеше да я глътне.
— Следващия път — каза бързо тя.
— Откъде знаеш, че ще има следващ път?
— Е, надявам се…
Той се засмя.
— Отдавна исках да ти предложа да започнеш да пласираш малко от моя наркотик. Не много. Негрите ще се избият за него, ония префърцунени колежанчета също.
Тя се вцепени, кръвта нахлу в лицето й.
— Ъ… господин Бонати… не…
— Какво не? — той настойчиво я загледа. — Аз пък казвам „Да“ — това да беше изречено с измамно мек тон.
— По-скоро не бих желала… — тя се запъна, беше толкова объркана, че не можа да продължи.
— Аз бих пожелал! — сега вече гласът му не беше толкова мек. — Ще изпратя едно от моите момчета с малко наркотик. Само внимавай на кого го предлагаш. И го скрий на сигурно място.
Сега вече тя загуби и ума, и дума.
— Ако някой се изпусне, мога да отида в затвора за притежание на наркотици — най-сетне събра смелост Кери.
Енцо стана.
— Разочарова ме, момиче. Ако някой се изпусне, ще бъдеш предупредена. И ще имаш предостатъчно време да скриеш всичко.
Тя безучастно кимна. Беше настъпило време да преустанови бизнеса си.
— Имаш чудесно хлапе — нехайно каза Енцо, сякаш беше прочел мислите й. — Аз също имам момчета. Сигурно много се грижиш за него. Този град не е безопасно място.
Кога тоя шибан мерзавец беше виждал Стивън? Вътрешно се разтресе от безсилна ярост.
Енцо беше тръгнал да си излиза. Пред вратата спря.
— Не мисли, че ще ме надхитриш, миличка. Харесвам как движиш нещата. Продължавай да работиш така и на детето няма да му се случи нищо. На теб също.
Копеле шибано! Гаден негодник!
Отново се бе оказала в капан.
— Няма да си помисля подобно нещо, господин Бонати — унило промърмори тя.
— Знам, мила, знам. Нали вече ти казах, че си страхотна.
Тя е! Нейната устремена походка. Нейната дълга, смолисточерна коса. Буташе детска количка. Бърнард така се беше зазяпал, че едва не се блъсна в колата пред него.
Извъртя рязко колана в последния момент, откри място за паркиране и спря. Слезе от колата и я последва пеша.
Тя вървеше бързо, спираше от време на време пред витрината на някой магазин. Той също избърза, скъси разстоянието между тях и почти я настигна.