Заговори я!, шепнеше му настойчиво някакъв вътрешен глас. Кажи й нещо… каквото и да е!
Потупа я по рамото. Тя подскочи и се извърна към него като подплашено конче.
— Кери! — възкликна той. — Бях сигурен, че си ти!
Тя отвърна на явния му възторг с измъчена усмивка.
— Господин Даймс…
— Едва не се блъснах в теб — но веднага си помисли дали не прекалява.
Кери за кратко затвори очи, после крадешком се огледа, сякаш търсеше накъде да побегне.
— Как си? — продължи приповдигнато Даймс. — Кое е това малко мъжле? — и потърси спасение, като се наведе над количката.
Кери беше стресната от срещата. Бърнард Даймс. След толкова години.
— Моят син — каза бързо. — Ъ-ъ… избягах от театъра заради него. По-късно се омъжих.
Той стрелна очи към безименния пръст на ръката й. Нямаше халка.
— Моите поздравления.
— Благодаря.
И двамата замълчаха. На него му се искаше да й каже: „Искам да съм с теб!“, но устата му не се отваряше. А тя го гледаше така, сякаш е последният човек на земята, когото иска да види.
— Искаш ли да вечеряме някой път заедно? — събра най-накрая кураж той да я попита. — Ще ми бъде много приятно.
Тя отрицателно поклати глава.
— Нали ви казах, че съм омъжена. Но все пак, благодаря.
— Тогава защо не дойдете със съпруга заедно на предпремиерното представление на новото ми шоу. Следващите шест седмици сме на турне, но след това ще има представления цяла седмица…
Слушаше го с половин ухо. Чувстваше се толкова засрамена и разстроена. Ох, Господи! Ако откриеше истината за нея…
— Трябва да тръгвам — прекъсна го тя.
— О, разбира се, да… — но очите му сякаш молеха да не тръгва, да поседи още малко. — Ако някога мога да ти услужа с нещо… Живея в старата си къща.
— Довиждане — тя забърза по улицата, като буташе някак ожесточено количката.
— Мамче! Мамче! — Стивън беше във възторг. — По-бълзо, по-бълзо!
Тя се овладя и задържа крачка. Замисли се над неочакваната среща. Бърнард Даймс я желаеше. Изобщо нямаше съмнение в това. Видя погледа, с който я изпиваше. И Бърнард Даймс беше като всички друго. И все пак различен. Беше много богат.
— Мамче! Шоколад! — помоли Стивън. — Моля… мамче? Моля!
Тя спря пред магазина за захарни изделия и му купи шоколад.
— Не е хубаво за зъбките ти, миличък — каза му с тих, сподавен глас, докато му подаваше шоколада.
— Не хубаво, не хубаво! — изписка Стивън със звънкото си гласче.
Тя въздъхна. Бърнард Даймс искаше тялото й, нищо повече. Не можеше да й помогне. Бонати беше изпратил наркотик, както беше казал, и сега тя трябваше да го продаде. За това трябваше да се безпокои. Сега беше не само проститутка и мадам, но и пласьорка на наркотици.
Погледна Стивън. Цялото му личице бе оклепано с шоколад. Сърцето й се сви. Трябваше да направи нещо.
Какво?
Джино, 1948–1949
Джино не забрави обещанието си. Купи на Бий най-големия диамантен годежен пръстен, който успя да намери и после започна да чака тя да забременее. Един месец, втори…
Чакаше…
— Лекарят каза, че може би ще минат няколко месеца — обясни му Бий. — Не винаги става веднага. Трябва да го правим често и в определени дни.
Да прави любов в определени дни не беше вълнуващо за Джино. Всъщност, колкото по-често Бий се приближаваше с весела крачка към леглото и с думите: „Сега е най-подходящо“, на него толкова по-малко му ставаше.
— Да не съм шибан автомат! — избухна отегчено един ден той. — Правя го, и то добре, но само когато аз го искам!
Приповдигнатото й настроение спадна като спукан балон.
— Лекарят каза…
Прииска му се убие шибания лекар!
Една сутрин Бий беше в кухнята и приготвяше закуската. Не беше много привлекателна сутрин — лицето й лъщеше от някакво мазило, а косата й беше разбъркана.
Марко седеше на масата и четеше роман на Мики Спилейн — „Лично правосъдие“. Книгата явно беше минала през много ръце, беше опърпана, с безброй следи от мръсни пръсти.
Джино замахна и я изби от ръцете му.
— Не пилея цяло състояние за образованието ти, за да ми седиш по цял ден и да четеш боклуци като този!
Марко се изчерви.
— Но тази наистина е добра, Джино.
— Чети Фицджералд, Хемингуей… нещо свястно.
— Колко яйца? — попита Бий с тона на безукорна съпруга.
Джино огледа голямата уютна кухня. Внезапно реши, че мрази апартамента във Вилидж. Скапана работа. Чий го диреше тук?
Бий за втори път го попита колко яйца иска. Лицето й бе обърнато към него и слънцето безпощадно го освети. Изглеждаше стара, повехнала. Исусе Боже! Щом на тези години изглежда така, какво остава…