— Когато беше на нейните години, беше вече омъжена — тихо каза Коста.
— Да не би това да ме спря! — Леонора посочи с пръст към дъщеря си. — А тя никъде не ходи, седи си само в къщи. Това не е естествено! Какво става с теб?
Мария се изчерви до корена на косите си.
— Нищо не става с мен, мамо.
— Не на мене тия, млада лейди! — изкрещя Леонора. — Чуваш ли я, Еди? Чуваш ли я!
— О, я млъквай! — рязко каза Едуард.
Леонора го имитира:
— О, я млъквай! Тя може да остане затворена в стаята си до края на живота си само за да ме ядоса, ако искаш да знаеш.
— Леонора, моля те…
Мария хвърли бърз поглед към вуйчо си и баба си. Беше объркана, дори се срамуваше от поведението на своите родители. Явно толкова се измъчваше, че дори не можеше да го скрие.
Коста пое дълбоко дъх и прекъсна зараждащия се скандал между двамата съпрузи.
— Дженифър има прекрасно предложение — каза той. — Какво ще кажете за един подарък за двайсет и първия рожден ден на Мария — да прекара един месец при нас в Ню Йорк?
Лицето на Мария грейна.
— Ню Йорк ли? — изсумтя презрително Леонора. — И да се забърка с твоите приятелчета гангстери? Мисля, че е по-добре да не идва.
— О, мамо, моля те!
— Няма опасност да се забърка с никакви гангстери — обясни спокойно Коста. — Дженифър има много прекрасни приятели. Почтени семейства с подходящи синове.
Леонора присви устни.
— Аз пък никога не съм ходила в Ню Йорк.
— Никога не си искала — уточни Едуард.
— Тогава може и ние да отидем…
— Затова ми трябва един месец отпуск. А баща ми ще получи удар, ако го поискам.
— Добре, ще видим — някак неопределено каза Леонора.
Коста намигна на Мария и съзаклятнически й се усмихна — всичко ще бъде наред.
Тя също му се усмихна. Беше повече от всякакви думи за благодарност.
— Кога, по дяволите, ще вечеряме? — изръмжа Леонора. — Кълна се, че ще изгоня това тъпо момиче, което се шляе из къщата и се заблуждава, че е прислужница.
Коста въздъхна. Поредната чудесна вечер в дома на Леонора.
Пустинното слънце напичаше безжалостно, докато Джейк и Джино оглеждаха мястото, което Момчето беше избрало за „Мираж“.
— Веднъж само да имаме парите, и можем да започнем строежа. Имам одобрен план за земята и архитектурен проект. Строителят е готов, може още утре да започне. Трябва ми само твоята честна дума, Джино. Това не е за изпускане. Все едно строиш банка! — Джино беше изцяло обсебен от плановете за „Мираж“.
Джино вече бе взел решение. Включва се в играта. Но първо му се искаше Момчето да се поизпоти малко.
— В теб ли са чертежите?
— Да — Джейк щракна с пръсти към своя телохранител, който стоеше малко встрани от тях. — Дай ми куфарчето от колата!
После хвана Джино под ръка и двамата тръгнаха по запустялата пустинна земя.
— Ето тук предвиждам басейн с олимпийски размери. Може би два, та да идват с хлапетата си. Мама с дечурлигата се пекат на слънце, а татко пръска състоянието на семейството.
— Харесва ми идеята.
Човекът на Джейк ги догони тичешком и му подаде куфарчето. Момчето го взе, щракна ключалките, отвори капака със замах и извади чертежите. Приклекна и започна да ги разгъва на земята.
— Остави — каза Джино, — ще ги видя по-късно.
Джейк, все още коленичил, промърмори:
— Мислех, че искаш да ги разгледаш… — после се изправи, остави телохранителя си да нагъне чертежите и да ги прибере обратно в куфарчето.
През това време Джино беше продължил сам. Джейк нетърпеливо се затича след него.
— Ето там ще има цял комплекс от тенис-кортове.
— Тенис-кортове ли? Не ми се струва добра идея.
— Защо?
— Ако им предложим много забавления, никога няма да се приближат до масите. Хазарт и слънчеви бани — нищо друго.
— Прав си.
— Но трябва да има програма. Нещо ново, необикновено. С нашумял изпълнител. Това ще бъде стръвта. А захапят ли веднъж въдицата…
— И готини момичета…
— Проститутки?
— Не. Само сервитьорки — изискани гърли, които да им сервират пиене, докато залагат парите си. Може и проститутки. Няколко. Но от висока класа. Само за баровци и тузари.
— Добре. Трябва да бъдат внимателно подбрани.
— Сам ще ги избера!
— Исусе Боже! Не съм очаквал!
— Да тръгваме ли вече към колата?
— Защо не. Видях всичко, което исках да видя.
Джейк се потеше — не толкова от горещината, колкото от това, че Джино не бързаше да му даде думата си.
Когато се настаниха удобно на задната седалка в колата, той не се сдържа и каза:
— Е, договорихме ли се?
Джино се усмихна.
— Онази, русокосата мексиканка снощи, не беше лоша. Е, имал съм и по-добри.