— Довечера ще ти доведа нещо наистина специално. Пипа има приятелки, които още не си виждал — и той похотливо се усмихна.
— Пипа!
— А?
— Твоето изключително притежание?
Усмивката на Джейк се стопи.
— Е, да. Заедно сме от известно време… — гласът му замря, по челото му избиха едри капки пот. — Ами… ако искаш… чувствай се свободен.
Сега Джино се ухили.
— Можем да го наречем заем за една нощ, а?
Джейк измъчено се усмихна.
— Добре.
— Нали си спомняш, когато избяга с моите шейсет бона, това беше просто един заем, нали така?
Джейк унило кимна. Пипа Санчес беше единствената жена, към която беше изпитвал някакви чувства. През целия си живот. Всички останали бяха само едни евтини курви.
— Е, ще взема Пипа назаем. За една нощ. Това оправя сметките ни, как мислиш? Нещо като изравняване на резултата.
— Добре, Джино — нямаше как да му откаже.
Хитрият негодник го беше приклещил за ташаците!
— Твоя е!
Кери, 1943
Тя бавно крачеше из спалнята. Терзаеше я нещо страшно, нещо, което мислеше, че си е отишло завинаги. Скрити отзад в гардероба, бяха наркотиците. Дори мисълта за тях предизвикваше тръпки по цялото й тяло.
Запита се дали Бонати знае, че преди е била наркоманка. Ако беше наясно, защо тогава я принуждаваше да продава наркотици? Можеше ли да бъде толкова безчовечен? Или пък беше глупав?
Разбира се, нямаше откъде да знае. Нейното минало беше нейната тайна. Но дали беше така?
Вечерта още не беше напреднала. Имаше малко клиенти. Из апартамента звучеше песен на Франк Синатра. Откакто всички момичета бяха ходили да слушат дребничкият Синатра в „Парамаунт тиътър“, бяха луднали по него. Бяха купили всичките му плочи и сега песните му бяха постоянен музикален фон в една обстановка, в която клиентите идваха и си отиваха.
Кери обичаше по-бавна, по-изразителна музика. Блус. Беси Смит или Били Холидей. Щом чуеше изпълнение на Били, винаги се питаше дали това е същата Били, с която някога бяха при Флорънс Уилямс. Един ден видя снимката й в едно списание и разбра, че е същото момиче. Трепетно стаи тайната дълбоко в сърцето си. Кой би й повярвал, ако тръгнеше да се хвали: „Познавам Били Холидей, някога работехме заедно в един публичен дом в Харлем“.
На вратата се почука. Беше Сузита.
— Някакъв загорял котарак търси те. Не пуснах. Касва добър приятел на теб. На мен исглешда сводник.
— Ще го отпратя — увери я Кери, приглади с ръце жълтата рокля, ушита плътно по тялото й, и излезе от стаята.
Надзърна през шпионката на входната врата. „Сводникът“ на Сузита беше висок, много слаб чернокож мъж в тъмен костюм на райе, който му стоеше като на закачалка, и широкопола шапка. При тях не идваха много чернокожи. Тези, които идваха, обикновено бяха музиканти от популярни състави. Негрите нямаха кураж. Белите мъже не обичаха много-много да се смесват с чернокожи.
Тя открехна вратата, но не свали охранителната верига.
— Мога ли да ти помогна, миличък? — провлачено изговори тя. Обикновено беше много по-лесно да разкараш такива с любезност, отколкото с крясъци. Ако този черен мераклия искаше да чука, щеше да го препрати при Мадам Зоу на Деветдесет и четвърта, където щяха да го приветстват с отворени обятия.
— Искам да видя Кери — тихо каза мъжът.
— Аз съм Кери, миличък, и съм ангажирана за седмици и месеци напред. Но знам едно място, където ще намериш най-сладкото дупенце…
Той се втренчи в нея през пролуката на вратата.
— Леле, да му го начукам… каква шибана изненада! Ти си Кери? — гласът наистина издаваше изненадата му.
— Да, точно аз съм. Сега чуй, човече…
— Аз съм Лерой — гласът му изтъня в радостен фалцет. — Ти помниш ли ме, момиче? Аз съм твоят вуйчо!
Усети, че ще припадне. Ще се срути до самата врата. Лерой. Това не можеше да бъде. Лерой. Не беше възможно… Лерой. Нали негодникът трябваше да е мъртъв!
Името му разбуди в нея кошмарните спомени, които бе погребала в съзнанието си. Лерой. Долното копеле. Гадният ебач…
— Не знам за какво говорите — каза тя спокойно, но сърцето й биеше лудо, до пръсване.
— Ле-рой! — извика той. — Твоят вуйчо, момиче!
— Имате грешка, господине. По-добре си вървете, иначе ще извикам полицията.
— Никъде няма да вървя. Извикай всички шибани ченгета, ако искаш. Аз оставам.
Тя трескаво започна да мисли. Наистина ли беше той? Ако беше, откъде можеше да знае, че това е тя? Колко години оттогава? Шестнайсет… седемнайсет… По онова време тя беше дете, едно нещастно, невръстно момиченце.
— Господине, махайте се оттук.
— Защо? Искам момиче. Имам пари. Мога да си платя.
— Мога да ви изпратя на друго място, където ще ви посрещнат добре. Моите момичета са заети…