— Ще почакам.
— Няма смисъл да чакате.
— Ще почакам.
Мръсен инатчия. Лерой до мозъка на костите си. Тя нямаше да забрави това хленчене до края на живота си.
Сузита приближи до вратата.
— Да исвикам ли охраната? — прошепна тя.
— Да.
Каквото и да кажеше, той не можеше да й навреди. Тръшна вратата под носа му и последва Сузита да извикат някой от горилите на Бонати.
— Мисли, че те поснава? — попита любопитно Сузита.
— Така казва.
— Висдала ли преди?
Кери безучастно сви рамене.
— Никога не съм го виждала.
Сузита се изкикоти.
— Нали каса че е долен сводник.
— Да — съгласи се Кери. Сигурно продължаваше да бъде такъв. Долен сводник. Нейният вуйчо. Единственият й жив роднина. Да си умреш от смях!
Тя влезе във всекидневната и си наля малко бренди в една чаша.
Сузита изтича до входната врата и остана там, с долепено до шпионката око, докато двама от биячите на Бонати дойдоха и със сила разкараха Лерой.
— Няма върне — засмя се доволна Сузита. — Те исхвърлиха като мръсно куце.
След няколко седмици Кери забрави за Лерой. Беше достатъчно заета, за да се замисля, че той е някъде навън. Побоят сигурно го беше изплашил. Страхливото копеле. Искаше й се двете горили на Бонати да са го нарязали на парчета и да са изхвърлили тялото му в Ийст Ривър. Всеки мъж, принудил тринайсетгодишно момиче да проституира за него, не заслужаваше да живее. Ако се върнеше отново, тя сама щеше да го убие.
Тази мисъл й вдъхна кураж. Купи си пистолет от един от своите клиенти и го държеше винаги й беше под ръка. Пораждаше у нея чувство за сила. Дори когато обслужваше някой мъж, вече го правеше с увереността, че тя е тази, която има надмощие. Който и да се качеше отгоре й — дори това да беше най-известният мъж на Америка — докато я чукаше, щеше да се намира на косъм от смъртта. Малкият пистолет винаги беше зареден. Никой не знаеше за него. Само тя. Никой. Дори когато забавляваше Бонати — един от мафиотските босове на Ню Йорк, оръжието й беше наблизо.
Само ако знаеше Бонати! Той, който се движеше по всяко време с трима телохранители. Енцо Бонати, който държеше специални хора, които да опитват храната му преди ядене. Енцо Бонати. Една свиня. Всички бяха свине. И толкова еднакви. Наричаха жените кучки. А те? Нахвърляха се безогледно, за да задоволят гадните си извратени желания.
Мъжете бяха проститутки. Жените поне имаха причина, за да го правят.
Чернокожа кучка! Беше тя, разбира се. С нейната енергична походка и големите цици. Вече не беше дете, но това не му попречи да я разпознае. Все още не беше съвсем изкуфял дъртак.
Е, отначало не беше съвсем сигурен. Нямаше възможност добре да я огледа през полуоткрехнатата врата. Кучка! Дори не отвори шибаната врата и не го пусна да влезе в шибания си дом. К’во ти става бе, Кери? Черният голям кренвирш вече не е хубав за теб, така ли? Припомни си времето, когато той беше всичкото, което получаваше. И то доста често.
Неоспорим факт беше, че черният кренвирш е по-голям от белия, че мирише по-добре и е твърд по-дълго.
Лерой хихикаше и залиташе по улицата зад Кери, но съблюдаваше известно разстояние. Не биваше да й позволи да го забележи. Я виж ти в каква красавица се беше превърнала. Източени крака и коса до задника. Шибана работа! Беше първият му късмет от години насам, че успя да я намери.
Изплю дъвката от устата си. Задъвка нова. Каква щастлива случайност — да отиде в онова джаз-заведение преди няколко седмици. Беше се заседял там и беше изпушил една от омайващите цигари, почерпен от музикантите. Неусетно разговорът се беше обърнал за мацки и котенца и за разните работи, които може да се правят с тях. И докато се беше опитал да им пробута своята превъзходна стока — една шестнайсетгодишна шведка, направо да ти вземе акъла — споменаха заведението на Кери. Музикантите му казаха, че това е едно страхотно местенце на Трийсет и шеста улица с момичета, по които на всеки мъж биха потегли лиги. Момичета, които правели всичко — срещу съответното заплащане, разбира се. Били най-страхотният екип в града.
Щом чу името, Лерой моментално загря. Кери. Не можеше да бъде. Но името много рядко се срещаше… След хитро зададен въпрос разбра, че съдържателката на дома е черна. Кери! Какъв щур късмет, ако наистина е тя.
Беше я чакал да излезе. И сега добре я беше огледал… Нямаше никакво съмнение. Беше Кери! Идеше му да крещи от радост. Беше вървял точно след когото трябва.
Той започна да си подсвирква някаква мелодия и да се люлее в ритъма на музиката. Не спираше да дъвче дъвката си. Отдавна нещата вървяха от зле по-зле. Десетте благодатни години в Калифорния, през които продаваше котенца, бяха последвани от шест ужасни в затвора Сен Куентин, където го вкараха, защото неговите кучки го натопиха. Когато го освободиха, избяга от щата, за да не го призоват в армията, и пристигна в добрия стар Ню Йорк. Започна да танцува джаз из разни долнопробни барове и евтини кръчми. Беше открил малката шведка в един евтин ресторант, близо до Таймс Скуеър. Работеше там като сервитьорка. Е, сега сервираше задника й, което беше достатъчно да преживяват — в един скапан апартамент в още по-скапана жилищна сграда без асансьор в Харлем. Не беше животът, който Лерой си представяше, че ще живее. Той караше в Калифорния „Кадилак“, за Бога! И имаше десет момичета. Беше на трийсет и шест. Крайно време беше да се огледа и сериозно да се погрижи за бъдещето. А както му подсказваше опитът, малката племенница Кери беше неговото бъдеще. В края на краищата той я беше научил на всичко, което тя знаеше. А това не означава ли, че му е нещо като длъжница?