Монток беше наблизо.
Ще отскочи до тях с колата и ще ги доведе.
Мария скочи в басейна и преплува състезателно десет дължини. После излезе и се отпусна на дървената скара. Чувстваше се превъзходно. Шестте прекарани дни с Дженифър и Коста бяха истинско щастие за нея. Никакви кавги. Никакви пиянски тиради. Само мир и хармония. И двама души, които се уважаваха един друг.
Тръсна дългата си сребристоруса коса и притвори очи. Слънчевите лъчи погалиха лицето и тялото й. Коста и Дженифър бяха отишли на гости при приятели и щяха да отсъстват целия ден. Предложиха й да ги придружи, но тя отклони поканата с претекста, че я боли главата. Нямаше никакво главоболие. Просто й се искаше един ден да остане сама.
Чу близо до себе си лай. Едното от кучетата яростно джафкаше. Тя протегна ръка и тихо извика:
— Ела тук, момче. Тук!
Кучето изтича бързо при нея, вперило предани очи и въртящо опашка.
Джино спря своя „Мерцедес Конвъртъбъл“ — последен спортен модел, с подвижен покрив — пред къщата в Монток. Чу лай на куче, но не видя друга кола наоколо.
Позвъни на входната врата. Натисна няколко пъти звънеца. Никакъв отговор. Той обиколи малката къща, заслонил с ръка очите си срещу силното слънце. Надникна през прозорците. После тръгна към градината, но пред него изведнъж изскочи рошав шпаньол, който започна яростно да лае срещу него.
В същия миг я видя. Лежеше до басейна. Леонора. Неговата Леонора. Сърцето му започна лудо да бие. Пот обля цялото му тяло. Гърлото му пресъхна.
Замръзна на място и се втренчи в нея. Като хлапе. Като селския малоумник. Преряза го остра болка, когато едва промълви:
— Леонора.
— А? — тя махна ръка от очите си и седна на скарата.
Не беше Леонора.
Беше млада жена, която сякаш беше нейно копие.
Изведнъж осъзна, че това е сигурно дъщеря й, Мария. Коста беше споменал, че момичето ще им гостува.
Почувства се страшно неловко. Как изобщо можа да си помисли, че…
— Вие сте Джино Сантейнджело, нали? — каза тя, стана и бързешком наметна хавлиения халат до нея.
Той дълбоко си пое дъх.
— Да. Откъде знаете кой съм?
— Как откъде? Виждала съм снимката ви във вестниците. И… ви видях на сватбата на Коста и Дженифър — тя смутено се засмя. — Тогава бях дете, не вярвам да ме помните. Аз съм Мария, дъщерята на Леонора.
— Да. Вече не сте дете. Пораснала сте.
По дяволите, не знаеше какво да й каже, чувстваше се като на тръни, а не знаеше защо.
Тя по-плътно загърна халата около себе си и каза:
— Тях ги няма.
— Ъ-ъ?
— Коста и Дженифър — поясни тя.
— А, да — не можеше да откъсне очи от нея. Приликата с Леонора, с онази Леонора, която видя за първи път, беше поразителна. Но… имаше нещо различно. Усещаше го. Нещо, което правеше хлапачката повече от един огледален образ на майката.
Сякаш прочела мислите му, тя каза:
— Помислихте, че съм мама, нали?
— По дяволите, не.
— По дяволите, да.
Тя мило се усмихна, вдигна ръка и отметна назад един мокър кичур, паднал върху челото й.
— Няма значение — продължи тя. — Свикнала съм. Много хора в първия момент занемяват. Тези, които са познавали някога мама. Сега тя изглежда… различно.
Той докосна с пръст белега на бузата си и най-неочаквано й предложи:
— Ще дойдете ли с мен? Искам да ви покажа една къща.
— Къща?
— Да, къща, която мога да купя — не знаеше защо изобщо й го казва. — Хайде, облечете се. Трябва ми помощта ви, имам нужда от чуждо мнение.
— Далече ли е?
— Какво значение има това? И без друго си лежите тук и нямате никаква работа.
Тя кимна в знак на съгласие. Усети, че е някак странно развълнувана.
— Идвате, нали!
— Да, след минута съм готова.
Втурна се в къщата, полетя по стъпалата нагоре до стаята си и намъкна първата рокля, която й попадна. После среса мократа си коса, като през цялото време се питаше защо се съгласи да тръгне с него.
Големият лош Джино Сантейнджело. Убиец. Гангстер. Престъпник. Ясно помнеше вълнуващия миг, когато я понесе в прегръдката си във вихрен танц по дансинга. Беше на девет години. През изминалите години беше чела за него във вестниците. Все страховити неща. Майка й го наричаше „измет“ и ругаеше Коста, че му е адвокат.
— Идвате ли? — чу гласа му отдолу.
— Да, да — изскочи от стаята си и неудобните й сандали зачаткаха по стълбите.
— Потършувах из кухнята — каза той, — но се надявам, че Джен няма да има нищо против.
Беше взел бутилки кока-кола, една франзела и шунка.
— Ще хапнем там.
— Тогава ще им оставя бележка — каза Мария, — да не би да се върнат по-рано и да се разтревожат, че ме няма.
— Добре.
Отново се втренчи в нея, докато тя пишеше бележката. Изящно красиво лице. Прекрасна копринена коса. Беше толкова чиста, невинна. Привличаше го като магнит. Също като Леонора преди много години. Също като Леонора…