— Прав си. Няма никакво значение — сви рамене той.
На Коста камък му падна от сърцето.
Джино остави чашата на масата и вдигна очи към него. Загледа го дълго, тежко.
— Е, ще се видим, приятел.
— Ще дойдеш ли утре в офиса?
— Може да прескоча до Западния бряг, да видя как се справя Момчето.
Коста нервно започна да почуква с пръст по масата. Беше казал това, което чувстваше, че трябва да каже. Сега искаше да се разделят приятелски.
— До Западния бряг? Не сме говорили за това.
— Да, но си помислих, че мога да отскоча. Какво става с голямото парти, което Дженифър организира? По-добре ще е май да ме няма, а?
— Леонора чувства…
— Какво може да чувства тази кучка? — гласът на Джино се повиши. — Че скъпоценната й щерка ще деградира в моята компания? Че аз съм неподходящ? Добре тогава, можеш да й предадеш от мен, че тя се осмърдяла, чу ли? Смърди.
Коста само кимна с глава.
Джино тръшна вратата и излезе от къщата.
Този път той не гостува на Момчето в Лос Анджелис. Нае си собствено жилище — голямо имение в Бел Еър, което някога принадлежало на филмова звезда от нямото кино.
Нанесе се там заедно с телохранителите си и цяла колекция първокласна женска плът. Забавляваше се, но макар и наистина красиви, те го отегчаваха. Всяка от тях искаше да направи кариера в киното. Особено дългокраките. Лягаха с всеки, на когото се надяваха, че може да ги лансира.
Отиде във Вегас да провери как върви строителството на „Мираж“. Напредваше бързо. И изглеждаше много добре.
Пипа Санчес дойде в имението му в Бел Еър и се разхождаше пред очите му като грациозна котка. Удържа на думата си и му снесе безброй сведения за Джейк. Изглежда Джейк честно спазваше споразумението им и явно засега не крадеше от парите му.
Пипа съблече бялата си рокля в спалнята на Джино и започна да се люби с него.
Той се запита дали Момчето знае какво прави тя. Надяваше се, че знае.
— Трябва да финансираш някой филм — подхвърли му небрежно Пипа. — Нали можеш да си го позволиш. Защо не го направиш.
Идеята не беше за пренебрегване.
— Добре. Намери ми сценарий. Ако го харесам, ще финансирам заснемането му.
За първи път я видя да се усмихва. Защо? Не й беше предложил роля.
На петнайсети септември се обади на една от секретарките си в Ню Йорк. Нареди й да купи от „Тифани“ пръстен с най-големия и най-скъпия аквамарин, заобиколен с диаманти, който може да се намери. Продиктува и съпровождаща подаръка бележка и поръча да го изпратят на Мария. Посланието му беше следното:
Честит рожден ден. Това не може да се сравнява с блясъка на очите ти.
Когато Мария получи подаръка и прочете бележката, заплака. Не беше нищо ново — тя плачеше непрекъснато след заминаването на Джино.
А той седеше до басейна в Бел Еър и мислеше за момичето, което днес навършваше двайсет и една години. За лицето й. За кожата й. За очите й. За тялото й. За нейния аромат.
В шест вечерта беше в самолета обратно за Ню Йорк.
Не го беше грижа кое е правилно и кое не. Не му пукаше дали Леонора ще изпадне в истерия, или Коста никога повече няма да му проговори.
Знаеше какво иска и отиваше да си го вземе.
Кери, 1943
Няколко дни Кери плака. Докато вече нямаше сълзи. После я обзе изгаряща ярост и тя се втурна с гръм и трясък в ресторанта, където Енцо обядваше всеки ден. Нахвърли се върху него, без да обръща внимание на телохранителите му, които се опитаха да я спрат. Крещеше:
— Искам си детето! Чуваш ли? Искам си детето. Обеща ми, че ще ми го върнеш. Е, къде е? Казах ти кой го е отвлякъл. Твойте момчета разпитаха момичето, което се грижеше за него. И къде е бебето ми? Защо още не е при мен? Минаха шест дни! Плащам си охраната! Дължиш ми защита!
Телохранителите на Енцо я приклещиха от двете страни като в менгеме.
— Разкарай се, негърко — изръмжа единият от тях.
— Къде е малкото ми момче? — тя не спираше да крещи към Енцо, който невъзмутимо си отчупи залък хляб и не й обръщаше внимание. — Искам си детето! И ако ти не можеш да ми го върнеш, ще отида при ченгетата. Чуваш ли ме? При ченгетата! И ще им разкажа всичко…
Насила я измъкнаха навън.
Енцо погледна към компаньонката си, която седеше замръзнала като статуя. Сви рамене.
— Никога не съм виждал това момиче.
След като измъкнаха Кери навън, напъхаха я грубо в колата на Енцо и единият от бодигардовете се върна да получи нареждания какво да правят с нея.
— Откарайте я у тях, заключете я в стаята й, аз ще намина следобед — измърмори Енцо. По-голяма опасност от истерична проститутка за неговия бизнес нямаше. Май беше настъпило времето да я качи на кораб и да я разкара далече от града, може би някъде в Южна Америка, където имаше връзки, които да се погрижат за нея. Сега умът му беше зает с други неща и съвсем не му беше до тъпото й хлапе.