Лерой седеше на пода и подхвърляше фъстъци в устата си. Изстрелваше ги като куршумчета, един след друг. Всички падаха точно в средата на изплезения му език.
Четиригодишният Стивън го зяпаше с отворена уста. Шестнайсетгодишната Лил седеше разкрачена на леглото и лакираше ноктите на краката си. Една муха, която досадно жужеше из мръсната стая, най-после кацна върху парче шунка върху шкафа.
— Днес е денят! — обяви Лерой и скочи на крака. — Мисля, че кучката вече е готова да ми даде всичко, което поискам. Трябва да й се е смръзнало лайното от ужас.
— Днес ли ще се отървем от хлапето? — обнадеждена попита Лил.
— Може би да, може би не — както обикновено, Лерой не даваше подробни обяснения.
— Почти седмица е тук.
— Ти си едно досадно лайно.
— Искам да се връщам на работа — оплака се тя. — Трябват ни мангизи.
— Ще имаме толкова мангизи, че ще си бършем задниците с тях! — изфука се Лерой.
Стивън гледаше ту единия, ту другия със сериозните си зелени очи. Не разбираше защо е тук, с тези смешни хора. Но знаеше, че трябва да стои мирно и тихо — иначе го биеха.
Лерой започна да се облича и едновременно обикаляше с танцова стъпка стаята.
— Днес е денят — припяваше той.
Лил продължи да лакира ноктите си.
Стивън ги наблюдаваше притихнал и кротък от своя ъгъл.
Енцо безмилостно удари Кери през лицето. Бузата й пламна.
— Не позволявам на долна курва да ми говори така. Коя си мислиш, че си ти, скапана кучко?
Това я прекърши. Тя силно стисна памучния плат на роклята си.
— Простете ми, господин Бонати.
— Да ти простя? Убивал съм хора за много по-малко от това, което ти направи днес.
Тя притихна.
— Не обичам да ме заплашват. А най-мразя да ме заплашват с ченгетата. Не че можеш да го направиш. Ти нищо не знаеш.
— Съжалявам — едва чуто прошепна тя.
— Разбира се, че съжаляваш. Разполагаше с достатъчно време, за да обмислиш нещата.
— Искам си сина, господин Бонати. Обещахте…
— Нищо не съм обещавал — прекъсна я той. — Казах, че ще изпратя две от момчетата си да се погрижат.
— Ако…
Той отново я прекъсна, вече губеше търпение.
— Ще опитам, ще опитам. Но междувременно може би ще е добре да си вземеш малка почивка.
— Не! — гласът й прозвуча рязко.
— Какво не? — ехидно попита той.
— Никъде не отивам без Стивън.
Той въздъхна.
— Слушай, добре си гледаш работата. Не ти правя четки, когато казвам, че си много ценна за мен. Не ми се ще да те изхвърля на улицата, но ако ми създаваш проблеми, повярвай ми, ще го направя.
Тя съвсем се отчая.
— Господин Бонати! Моля ви… Искам само сина си. Ще направя всичко, каквото поискате от мен. Ще работя само за вас… ще работя всичко…
— Добре де, ще ти върна хлапето, но не искам повече сцени. Разбра ли?
Тя сграбчи ръката му и я целуна.
— О, благодаря ви, господин Бонати. Сигурна съм, че ще го намерите… че ще ми го върнете.
Той свали ципа на панталона си.
— Я го издухай, така и така съм тук — безцеремонно й нареди той.
В първия миг тя не го разбра, но бързо се окопити, коленичи пред него и се залови за работа.
Енцо Бонати беше свиня.
Но беше свиня, която щеше да намери бебето й.
Лерой весело подскачаше по улицата. Спря пред една витрина и се огледа. Това, което видя, му хареса. А щеше да го възхити, когато Кери пристигнеше с мангизите. Нямаше къде да мърда. Щеше да пристигне. Той изобщо не се съмняваше в това.
Влезе в един ресторант с интериора на пътнически вагон и си поръча чаша кафе. После отиде в задната му част, където имаше телефонен автомат с монети, набра номера на нейния публичен дом.
В слушалката се чу писклив глас със силен акцент. Той изкомандва:
— Дай ми Кери!
— Тя е саета тоцно сега, господине.
— Обаждам се за Стивън, миличка. Кажи й да се освободи.
Пискливият глас едва не проглуши ухото му.
— Стивън? Нейният Стивън?
— Дай ми Кери, кучко, преди да съм затворил!
Докато чакаше, започна да си тананика някаква мелодия и едновременно се мъчеше да разчете драсканиците по стената.
Марлийн се чука. Кой не се чука?
Почуди се коя е па тая Марлийн. Може би самата тя го е написала върху стената.
В слушалката прозвуча обезумелият глас на Кери — точно така, както беше очаквал.
— Дай си ми детето! — крещеше неистово тя. — Добре ли е той? Да не си го наранил? Къде е?
Лерой бавно заговори:
— Колко ще платиш, за да си го получиш обратно?
— Кой се обажда? Лерой, ти ли си!