Часове по-късно лежеше в мрака на малкия си апартамент. Стивън се мяташе и се въртеше в съня си до нея. За такава ли свобода беше работила толкова усилено? Да подскача като маймуна на верижка, щом Енцо само помахаше пръст? Да пробутва наркотиците му?
Дали Лерой щеше отново да се върне? Да души наоколо и да превърне живота й в ад? Да държи Стивън под око ден и нощ, всяка секунда? Не виждаше никакъв изход. И все пак… Бърнард Даймс. Щеше ли да й помогне той? Тази мисъл й се стори абсурдна, но не можеше да забрави как я гледаше онзи ден, на улицата… Да отиде при него и да му разкаже истината… Какво щеше да загуби, ако опита? Нямаше какво повече да губи.
Най-после заспа. Въртеше се и се мяташе в съня си. Също като Стивън.
Големия Виктор и Сплит донесоха малки пакетчета с бял прах. Кокаин. Нахълтаха и се държаха като стари приятели, намигаха и се шегуваха с Кери, настояваха да се позабавляват безплатно. Веднага. На място.
Тя веднага задоволи претенциите им. Изпрати Силвър с Големия Виктор, а на другия — Сузита. Отиде побесняла в кухнята и ги заряза.
Стивън седеше до кухненската маса пред чиния с бъркани яйца. Не говореше. Не посягаше към храната. А преди това беше любимото му ядене. Само побутна безмълвно чинията настрана.
— Хайде, миличък, бъди доброто момче на мама — помоли го тя и сложи отново чинията пред него.
Той вдигна глава и я загледа с големите си, сериозни очи, като едновременно отмести чинията и не спря, докато тя падна на пода и се разби на парчета.
— По дяволите!… — избухна Кери и вдигна ръка да го удари.
Той дори не трепна.
Какво правя? Дали не полудявам?
Бързо стана и го грабна в прегръдките си.
— Извинявай, миличък. Мама съжалява.
Но той остана неподвижен и отпуснат в ръцете й. Едно малко, упорито човече.
Едно от момичетата й влезе в кухнята с безгрижна походка, наметнала само един халат върху голото си тяло.
— Здрасти, Стивън, как си, бебчо?
Кери тръгна към вратата със Стивън на ръце.
— Кажи на Сузита, че излизам — бързо каза тя.
— Добре.
Отиде бързо в стаята си. Пликчетата кокаин бяха скупчени върху леглото й. Трябваше да ги скрие в гардероба… Трябваше бързо да ги пласира… Майната му на всичко! Нямаше да бъде повече момиче за всичко на Енцо Бонати!
Остави Стивън да седне на един стол и започна бързо да тъпче първите дрехи, които й попаднаха, в една пазарска чанта. После взе от едно чекмедже пачка двайсетдоларови банкноти, стегнати с ластик. Пари от клиенти. За миг се почувства виновна, че оставя Сузита сама да се оправя с всички неприятности… Но нямаше никаква друга възможност.
Вдигна Стивън и го прегърна с едната си ръка, а с другата взе пазарската чанта и безшумно напусна публичния дом. Отби се само за минута в долния апартамент — колкото да вземе количката на Стивън — и след минути забързана я буташе пред себе си по улицата.
Кери беше на път към един нов живот и никой не беше в състояние да я спре.
Джино, 1950
Мария се усмихна. Беше прекрасна. С най-чаровната усмивка на света и… с най-големия корем. Седеше в градината на тяхната къща в Ийст Хемптън и спокойно му говореше:
— Джино, мисля, че е време да ме заведеш в болницата.
Той се паникьоса.
— Исусе Боже! На кого да се обадя? Какво да направя.
— Просто позвъни в болницата и им кажи, че сме на път за там. Успокой се.
— Аз съм спокоен. Исусе Боже! Откъде знаеш, че му е дошло времето?
Тя се усмихна с вековната мъдрост на жената.
— Просто знам.
— Свещени глупости! Стой тук и не мърдай — втурна се в къщата да търси помощ.
Госпожа Камдън, бавачката, която бяха наели, седеше спокойно в стаята си с плетка в ръце пред чаша чай и слушаше радио.
— Хайде, размърдай се! — извика Джино. — Тя ражда!
Госпожа Камдън не се размърда. Остави плетката на масата, внимателно попипа кока на тила си, за да се увери, че всеки косъм от бялата й коса е на мястото си, и чак тогава стана.
Джино обикаляше къщата, изпаднал в луда паника. Вдигна под тревога шофьора и телохранителите си, хукна по стълбите към втория етаж, за да вземе куфара на Мария. Тя беше приготвила всичко необходимо за този ден още преди няколко седмици.
Не можеше да повярва, че моментът е настъпил. Щеше да става баща! На четирийсет и четири години. А почти се беше примирил, че си няма дете.
— Хей, мила, как се чувстваш? Всичко ли е наред при теб? Можеш ли да ходиш?
— Разбира се — Мария се засмя. Та тя вървеше към колата заедно с тях — от едната й страна госпожа Камдън, а от другата Джино. — Обади се в болницата, нали?
— По дяволите! Забравих. Не мърдай!