— Никога не съм играл на сцена в заведение — каза той, — но заради Момчето и заради теб, Джино, ще открия „Мираж“ и два пъти в годината ще изнасям двуседмични гастроли.
Когато Джино чу каква сума трябва да му се плати, щеше да припадне.
— Цената си струва до последния цент — настоя Джейк.
— Срещу тези долари можем да си наемем двама Синатра.
— И пет да доведеш, няма да струват колкото Тайни. Няма да привлекат дори половината от хората, които ще се тълпят да гледат Тайни Мартино.
Да. Може би Момчето беше прав.
Джино трябваше да признае, че „Мираж“ е наистина великолепен. Джейк беше свършил работата, за която се бе заловил, много добре, дори повече. Другите хотели във Вегас бледнееха пред „Мираж“. Мраморна настилка. Кристални полилеи. Копринени тапети и завеси. Работниците продължаваха усилено довършителните работи.
— Е? — попита гордо Джейк. — к’во ще кажеш?
— Казвам, че си построил един шибан палат, а не хотел — каза бавно Джино. — Дори нещо повече от палат.
— А? — Момчето моментално застана нащрек. — Какво ще рече това?
— Искам да кажа, че плановете ни бяха „Мираж“ да е широко отворен за хората, за обикновените хора. А как ще стане това с тоя лукс и разкош?
— Ще видиш — бавно и разсъдливо каза Джейк, — че всичко ще се изплати стократно. Когато селяндурите пристигнат във Вегас, ще дойдат право тук.
— Ще дойдат на куково лято.
— Ще дойдат.
Джино имаше достатъчно време да провери дали Момчето краде. Даде указания на Коста да изпрати най-добрите счетоводители да проверят цялата документация. Искаше опис на всяка тухла, на всеки камък. Междувременно можеше да си позволи да забрави всичко и спокойно да изчака. „Мираж“ вече беше погълнал огромни суми, но по думите на Джейк всеки вложен цент си струвал. Няколкостотин хиляди долара повече между приятели не бяха кой знае колко. Джейк беше хитър кучи син. Джино се надяваше, че е достатъчно хитър, за да не се опита да го измами втори път.
Сан Франциско беше задушен, но откъм океана подухваше приятен бриз. Джино се настани в хотел „Феърмонт“ и набра телефонния номер на Леонора.
Обади се домашната прислужница, която попита за името му.
— Ще разговарям с госпожа Грационе. Кажете й, че се обажда много добър приятел от Ню Йорк.
Чакането се проточи. Той започна да барабани по масата. Леонора. Вече можеше да мисли за името й, да го произнася гласно — тя вече не означаваше нищо, съвсем нищо. Беше само майката на Мария.
— Ало, кой е?
Гласът на Леонора. Не можеше да го сбърка.
— Хей, Леонора, Джино се обажда…
Сякаш пренесена по телефонния кабел, усети мълчаливата, мразовита вълна на омразата й. Е, беше по-добро, отколкото да му затвори телефона. Продължи:
— В Сан Франциско съм само за един ден и мисля, че се налага да се видим.
— Защо — гласът й звучеше сякаш се чупеха ледени висулки.
— Защото… ъ-ъ… ами… ще е добре за всички. Не съм ли прав?
— Не особено.
— Ще оценя жеста ти.
— Така ли?
— Да, и то високо.
Отново дълга, тягостна тишина. Той чакаше търпеливо. Накрая тя каза:
— Все същото проклето търпение! Никога не съм мислила…
Той я прекъсна:
— Каквото мислиш за мен, ще ми го кажеш в очите. Мога да дойда у вас да те видя, можеш ти да дойдеш при мен. Кое предпочиташ?
Тонът му беше категоричен. Не търпеше възражения. Може би затова тя неочаквано се предаде:
— Аз ще дойда. Къде си отседнал?
— Във „Феърмонт“. Ще…
Този път тя го прекъсна:
— В бара. В шест — и тресна слушалката.
Джино седеше в бара, пиеше отлежал „Джак Даниълс“ и често поглеждаше часовника си. Минутите си течаха. Беше шест и двайсет и три.
Тя влезе точно след минута. Беше облечена в дълго кожено палто. Норка, отбеляза той. Носеше тъмни очила. Сребристорусата й коса беше грижливо сресана и прибрана на тила в елегантен кок. Тръгна към него без колебание. Седна на високия стол, щракна с пръсти към бармана и поръча:
— Двойно мартини. Много сухо. Без маслини — после се обърна, повдигна тъмните си очила и го погледна право в очите. — Мръсно копеле! — процеди бавно. — Само да знаеш колко те мразя!
Заприлича му на момичетата, които работеха на абонаментно повикване по телефона. Беше гротескна карикатура на онази Леонора от младежките си години. От някогашното мило и невинно лице не беше останало нищо. Само две сини стъклени топчета и стисната подла уста. Пресметна, че е почти на четирийсет. И изглеждаше на толкова.
— Ама че приятен поздрав.