Тя не съблече палтото си. Само го отметна от раменете си. И бързо, с отсечено движение, пъхна в устата си цигара. После се наклони към него за огънче. Той можа да види спускащия се улей между гърдите й от деколтето на маслиненозелената й рокля и да усети уханието на нейния „Шанел 5“. Почувства се неловко.
Запали цигарата й. Тя дръпна дълбоко, издуха дима в лицето му и попита:
— Е? Какво искаш?
В тази ли жена беше влюбен през половината от живота си? За тази ли жена беше мечтал да се ожени? Исусе Боже! Сляп ли е бил?!
— Моите поздравления — бавно каза той. — Вече си баба.
Тя високо се изсмя.
— Това ли искаше да ми кажеш?
— Все някой трябваше да го направи. След като разбрах, че си изхвърлила Мария от живота си, помислих, че не знаеш.
Тя отново се засмя, толкова високо, че посетителите наоколо се обърнаха и се загледаха в нея.
— Коя е тази Мария? — язвително попита тя.
Той беше възмутен до дъното на душата си.
— Твоята дъщеря. Твоето малко момиче. Сега имаш още едно момиченце. Твоята внучка. Казва се Лъки. Роди се преди три седмици.
Леонора присви очи.
— Нямам дъщеря. Нямам внучка. Разбираш ли, Джино? Те не съществуват.
Той не повиши тон.
— Ти си една проклета кучка!
— О, скъпи, да не би да те разстроих. Теб, великият Джино Сантейнджело. Съжалявам.
Сега той разбра защо беше дошла. Да получи малко удовлетворение, да разиграе малката си мръсна игричка.
— Мария се надява да те чуе — глухо каза той. — Не ми пука какво можеш да поискаш в замяна. Кажи ми и ще го имаш. Само поддържай връзка с дъщеря си. Нека живее с мисълта, че има майка.
— Оу, разбирам. Значи ще получа това, което си поискам, така ли?
— Точно така.
— Какво великодушие — тя изпи остатъка от мартинито си и бутна празната чаша встрани. — Ще пия още едно, като за начало.
Той даде знак на бармана.
— Хм… — престори се, че обмисля предложението му. — Докъде си готов да стигнеш с това… предложение?
— Каквото поискаш — още по-глухо каза той.
Мразеше я!
— Нека помисля — продължи игричката си тя. — Нова норка… вносна спортна кола… или… Какво ще кажеш за апартамент в Ню Йорк? А? Според теб това много ли е?
Той знаеше, че всичко на този свят си има цена.
— Е? Апартамент в Ню Йорк! — потвърди със стегнато гърло той.
— Добре… — тя даде вид, че се колебае. — Не. Ох, мили Боже, толкова е трудно да реша какво — изгаси цигарата си и веднага извади друга. Повтори същия жалък маниер с навеждането дълбоко напред, за да покаже повече от гърдите си.
Прииска му се да избяга навън и да подиша чист въздух. Повдигна му се от тежкия й парфюм, от дима на цигарите й, от алчността й.
— Реших! — бързо каза тя.
— Какво?
— Едно чукане.
Той зяпна срещу нея. Очите му гледаха тежко и мрачно.
Тя се усмихна.
— Само едно чукане, Джино. Дължиш ми го през всичките тези години.
Той не можеше да повярва на ушите си.
— Ти, пияна кучко. Чуваш ли се какво говориш?
— А ти наистина ли вярваш, че парите ти могат да ме купят!? — слезе от стола и плътно се загърна в коженото си палто. — Не бих ти позволила да ме чукаш, дори да беше последният мъж на земята — очите й святкаха налудничаво. — Когато се ожени за дъщеря ми, тя престана да съществува. Това е! И дори идиот като тебе е длъжен да го проумее!
Той също се изправи.
— А ти знаеш ли какво мога да ти направя?
— Защо не ме заплашиш, както трябва, Джино? — сега гласът й набра ликуваща сила. — Защо не изпратиш някоя от твоите горили? Ти, жалък, дребен престъпник! Разбра ли? Не можеш да ме купиш.
Той пое дълбоко дъх. Помъчи се да мисли само за Мария. Мисли за Мария!, крещеше разумът му. Ако не мислеше за нея, щеше да разкъса Леонора жива. На парчета.
Тя изстреля още няколко оскърбления и излезе. Всички в бара гледаха към него. Той подписа чек за сметката и невъзмутимо напусна заведението. Мария можеше да има всичко, което поиска. Без майката. Нея не можеше да й осигури. Никога повече нямаше да се моли. Никога.
Кери, 1943–1944
Докато бързаше по улицата с количката пред себе си и Стивън в нея, душата на Кери се разкъсваше от крайности. В един миг изпадаше в приповдигнато настроение, че беше успяла да събере кураж и да разчупи всички окови, да ги остави в миналото. Тази еуфория в следващия миг биваше изтласквана от страха, че Бонати ще я открие. Никога отново нямаше да продава тялото си. Никога отново нямаше да понася перверзиите и униженията на случайни мъже. Независимо дали Бърнард Даймс щеше да им помогне или не.
Полека-лека изпадна в някакво състояние на транс. Започна да си припява тихо, не осъзна, че спря и купи захарна пръчка на Стивън. Детето я взе мълчаливо, само големите му зелени очи я гледаха със стаен страх, сякаш беше негов враг. Тя прокле в ума си Лерой. И страстно пожела да си е получил всичко, което заслужава.