От време на време нервно се обръщаше назад и се оглеждаше да не я следят. Не забелязваше нищо тревожно, но за да бъде сигурна влезе в „Мейси“ през един от вход, а излезе през друг. После направи същото и в друг голям магазин — „Гимбълс“, като прелетя като вихрушка през различните секции.
Най-после, поуспокоена, спря такси и помоли шофьора да я закара до пресечка на Пето Авеню, близо до къщата на Бърнард Даймс. Там слезе от таксито. Забави крачка, куражът й я напусна. Какво да му каже?
Спря на половината разстояние до къщата. Започна отново да обмисля дали има други възможности. Почти никакви. Ако отидеше в хотел или се опиташе да напусне града, Бонати щеше да я открие. Не. Единственото й спасение беше да има защитата на уважаван член на обществото. Ако нещата се свеждаха само до нея, тя щеше смело опита всичко и да посрещне всичко. Но не беше сама. Имаше Стивън. Носеше отговорност за неговото благополучие и живот.
Отново закрачи решително. Бързо. Скоро се озова пред къщата на Парк Авеню. Натисна звънеца. Вратата се отвори и пред нея застана познатото лице на Роджър, камериера на Бърнард Даймс. Той настойчиво я погледна, но не беше сигурен, че това действително е тя, Кери.
Кери попита сдържано, спокойно и самоуверено:
— У дома ли е господин Даймс?
— За кого да съобщя, мадам?
— Кери!
— Кери? — веждите му въпросително се вдигнаха. — Той очаква ли ви?
— Да!
Роджър въведе нея и Стивън във вестибюла. Тя си пое дъх и отново се запита какво да каже на Бърнард Даймс.
— Изчакайте минута, мадам — Роджър й говореше някак пресилено вежливо.
Минутата се проточи безкрайно. Навярно Бърнард Даймс не искаше да я приеме. Не искаше да се занимава с евентуалния проблем, който тя щеше да му натресе.
Роджър се върна.
— Заповядайте, моля.
Тя го последва по познатия път към кабинета, със Стивън пред себе си.
Бърнард Даймс стоеше прав зад бюрото си. Ръкавите на копринената му риза бяха навити, а пред него имаше купища разхвърляни документи. Върху орловия му нос се крепяха чифт очила с телени рамки, а посивялата му коса беше разрошена. За първи път го виждаше… неизряден.
— Кери! — тихо възкликна той.
— Господин Даймс… — тя неловко обърна очи към Роджър.
Бърнард веднага погледна часовника си.
— Готов ли е чаят?
— Веднага, сър — Роджър с достойнство се оттегли, докато Бърнард заобикаляше бюрото си.
— Каква приятна изненада! — каза той.
— Радвам се, че е така — очите й шареха из кабинета, тя се страхуваше да го погледне.
— И аз се радвам…
Настъпи дълга, неловка тишина. Без да я зяпа, той успя да я огледа. Изглеждаше уморена, унила и… някак нервна. Приближи се до нея и я хвана за ръката. — Добре ли се чувстваш? — загрижено я попита.
Тя сви рамене, беше на косъм да го излъже и да му каже, че е добре, разбира се, че е добре, но изведнъж цялата й увереност и самообладание се изпариха. Тя стоеше съкрушена пред него — с измъчено лице и пълни със сълзи очи.
— Какво има, Кери? — топлият му глас беше истински ключ за откровение.
Но в стаята влезе Роджър със сребърен поднос. Бърнард побутна количката със Стивън към него и каза:
— Заведи детето долу — после отведе Кери до едно кресло, помогна й да седне и сам се настани срещу нея.
— Защо не ми кажеш какво има? — сериозно й предложи той. — Споделената мъка е половин мъка, нали знаеш?
Веднага щом Роджър излезе с количката и Стивън, тя неудържимо се разрида. През сълзи започна да му разказва всичко за себе си, без да премълчи или смекчи ужасната истина. Това наистина й помогна. Сякаш тежък товар се смъкна от раменете й. Бърнард слушаше съсредоточено, подаваше й да отпие от чашата горещ сладък чай, затваряше телефона на всеки, който се обаждаше, избърсваше сълзите й с мека копринена кърпичка. Грижеше се за нея.
Денят бавно започна да гасне. Здрачи се. Тя почти завършваше историята на живота си. Разказа му и останалото — за Лерой, Стивън и Енцо Бонати.
— Дойдох при вас — с доверие в гласа му обясни тя, — защото зная, че сте добър човек… А и нямам никой друг… Разбирам, че не сте длъжен да ми помогнете… — свърши тя и усети, че е останала без сили. — Наистина, ще разбера…
— Мога да ти помогна, Кери — тихо каза той. — Искам да ти помогна.
— Благодаря — сграбчи ръката му. — Благодаря ви… не мога да изразя с думи колко много… Бях сигурна, че ще постъпите така… Толкова сигурна…
Една година след този ден те се ожениха. Церемонията в Сити Хол беше в най-тесен кръг — петгодишният Стивън, който подскачаше около тях.