— Ако се лъжа, тогава трябва да се отървем от него веднъж завинаги.
— Майната му! — изстреля Енцо. — Нали точно това казвам и аз. Взимаме го на мушка и дръпваме спусъка!
Джино въздъхна.
— Уби жена му. Това го е сплашило. Ще се държи настрана.
— Засега. Може би.
Джино се засмя, беше уверен в преценката си.
— Познавам Пинки, откакто се помня. Винаги е бил шубелия и няма да посмее да направи нещо. Можеш да се обзаложиш.
— Аз никога не се обзалагам.
— Тогава недей. Казвам ти, Енцо. Послушай ме. Ще си остане във Филаделфия и никога няма да си помисли да души около нас отново.
Четвъртък, 14 юли 1977
Ню Йорк
Стивън остана загледан в отдалечаващата се фигура на Лъки, докато тя се изгуби от погледа му. После тръгна надолу по железните стъпала. Беше скапан, мръсен и ядосан. Затворен цяла нощ в един асансьор с това момиче! Лъки. Груба, арогантна, с език на шофьор на камион. Но беше красавица. Дори след кошмарната нощ при такива условия блясъкът й не беше потъмнял.
Наложи си да не мисли за нея. По дяволите, какви идеи му минаваха през главата. Не се беше сещал за друга жена, откакто взе решението, че Ейлийн е единствената за него.
Дарио бавно дойде в съзнание. Отначало не знаеше къде се намира, после си спомни и се надигна. В главата му беше хаос, а в стомаха си усещаше оловна тежест.
По дяволите, намираше се в собственото си легло. Главата го болеше. Коремът го болеше. Топките го боляха.
— Как се чувстваш? — равнодушният въпрос едва достигна до съзнанието му.
Той потръпна и премигна. Една свещ гореше в стаята. Смътно видя някаква фигура, което седеше на стол до вратата. Дарио събра сили и се опита да стане от леглото. Но щом краката му докоснаха пода, отново му причерня пред очите, а стомахът му се преобърна.
— Спокойно — дойде гласът откъм вратата. — Аз съм Сал. Коста Зенокоти ме изпрати да ти помогна. Извинявай, че ти стоварих един, но нямаше как да ти се размине. Трябваше да се уверя кой си.
Дарио стисна с юмруци главата си и изохка.
— Благодаря.
— Е, надявам се, че не те боли много — размазаният силует се надигна от стола и започна да се приближава към него. Дарио потресен различи, че пред него стои жена. Сал беше жена.
Кери се облече и започна нервно да снове из апартамента. Елиът се беше събудил, но все още не беше станал.
— Не трябваше ли днес да полежиш? — скара й се той. — В края на краищата вчера преживя нещо ужасно.
— Чувствам се отлично — успя тя да произнесе с нормален глас. Това, от което най-малко се нуждаеше, беше да прекара деня в леглото.
— По дяволите! — избухна Елиът. Беше се опитал да светне лампата в банята. — Още ли няма ток? Какво му става на този град?
Тя сви рамене. Беше важно това, което ставаше с живота й, а не с града.
Шофьорът добре се оправяше в Ню Йорк. Беше дванайсет и половина на обяд, а те вече навлизаха с бясна скорост по оживените улици на Манхатън, но колата намаляваше на светофарите, въпреки че не светеха, и се съобразяваше с пътните знаци. От време на време гумите хлътваха в дупки по пътя.
— Човек предполага, че поне улиците в града трябва да бъдат поддържани — оплака се шофьорът. — За какво отиват парите, дето ги отпуска правителството!
Това бяха първите му думи от началото на пътуването.
Но за Джино тишината беше по-приятна. На кого изобщо му трябваше да разговаря?
Краката й се подкосиха от напрежение, стъпалата й пареха, натъртени във високите модни ботуши. Двайсет и седем етажа. Беше ги броила! Шибаната мода! Прииска й се да бъде с маратонки, шорти и тениска… И не можа да сдържи усмивката си въпреки изтощението и болката. Представи си физиономията на Коста, ако се явеше на срещата с него в такъв вид. А защо не? Защо, по дяволите, не! Беше голямо момиче, нали така? Можеше да прави всичко, което поиска, нали така? Всичко. Голямото татенце, важната клечка, вече не управляваше. Край! Няма да я удря и да й крещи. Да й държи сметка. Да й изкарва ангелите.
Джино Сантейнджело. Голямата клечка. Нейният родител. Татко!
Джино Сантейнджело. Диктаторът.
Исусе Боже! Той се връщаше. И щеше да бъде в страната всеки момент. Всеки момент.
Спря за малко. Пое си дъх, седна на стъпалата и продължително издиша. Да се противопостави на баща си беше ужасна перспектива. Но едновременно с това беше и предизвикателство.
Захапа палеца си и затвори за миг очи. Всичко, което в момента искаше, беше да легне и да се наспи. Някъде високо над нея се чуваше шум от тракащи по стълбите обувки. Някой се спускаше по аварийната стълба. Стивън, кой друг? Загубен досадник.
Събра сили и отново заслиза. Оставаха само двайсет етажа.