— Ей, почакай — Дарио възвърна способността си да говори, — та ти си била жена.
— Е, и какво от това! — насмешливо отвърна Сал. — Разбрах, че нещо съвсем се е оплескало, след като ме изкараха изпод душа тази сутрин.
Дарио отново легна на леглото. Изохка.
— Въобще не удряш като жена.
Сал широко се усмихна. Беше на трийсет и четири години, тежеше осемдесет килограма и беше яка като впрегатно добиче. Къдравата й коса беше късо подстригана, а в лице напомняше на Шърли Маклейн. Работеше на свободна практика. Изпълняваше неотложни задачи. Търсеха я. Беше прословута с умението си да работи без грешка, тихо и бързо. Струваше скъпо, но всеки цент си заслужаваше. Обличаше се винаги в черни спортни костюми. Гласът й беше нисък, дрезгав — не беше чудно, че Дарио не успя веднага да разбере, че е жена.
— Виж какво, твоят „проблем“ е в кухнята с нож, който стърчи от корема му. Кой е той?
Дарио отново изохка.
— Не знам. Опита се да ме убие и аз… — гласът му се загуби.
Сал сви рамене.
— Не се притеснявай. Мисля, че искаш трупът да се махне оттук. Това ще струва пари, разбира се.
— Няма значение колко, Коста ще се погрижи за това.
— Добре. Сега се опитай да поспиш. Няма да излизаш оттук още два часа. Дотогава и аз, и трупът ще изчезнем от живота ти. Ясно ли е?
Той мълчаливо кимна. Скоро ще се събудя, мислеше той, и все едно че нищо не се е случвало…
— Ето вземи — тя протегна ръка и той видя в дланта й две сини хапчета, — ще ти помогнат да се отпуснеш.
Взе таблетките с благодарност. Само след няколко минути заспа дълбоко.
Сал го огледа. Замисли се. Дарио Сантейнджело, виж ти? Синът на Джино. Май сега беше дошло време да се възползва от случая.
Коста прекара останалата част от нощта в кабинета си. Диванът беше удобен за спане. А и какъв смисъл имаше човек на неговата възраст да се наеме да слиза по безкрайните стъпала? След като уреди Сал да се погрижи за Дарио, той се обади на летището и разбра, че самолетът на Джино е пренасочен и е кацнал във Филаделфия. Знаеше, че това е ядосало Джино. Толкова години деликатна стратегия и преговори, за да се върне в страната… Е, какво толкова да му мисли, все пак една нощ във Филаделфия не означава свършекът на света. Джино едва ли ще извърши глупостта да тръгне оттам през нощта за Ню Йорк. Тук кметът беше обявил извънредно положение — изглежда прекъсването на тока и тъмнината не бяха само дребно неудобство.
Коста поразхлаби вратовръзката, съблече сакото си, настани се на дивана и потъна в дълбок сън.
Събуди го телефонът. В девет сутринта. Обаждаше се Джино.
— Пристигам. Чакай ме в „Пиер“ около обяд.
Никакво губене на време за приветствия и излишни разговори.
Сега Коста изобщо не се замисли дали е подходящо за възрастта му да слиза по стълбите. Хукна веднага, не усещаше как стопява етажите. Петдесет и един етажа твърди бетонни стъпала. Когато Джино искаше — дори след толкова години — Коста беше насреща.
— Мисля, че е по-добре да отменим партито утре вечер — предложи неохотно Елиът. Педант като него мразеше и в червата дори най-дребното нещо, което разбърква старателно подредения му живот.
— Сигурна съм, че дотогава аварията ще бъде отстранена — опита се да го утеши Кери.
— Хм — намръщи се той. — Знаеш ли какво ми се иска да направя?
— Кажи — надяваше се, че му се иска да излезе от апартамента и да прекара деня в офиса си.
— Иска ми се да замина някъде — на Бахамите например, на Хаваите или на Вирджинските острови. Какво ще кажеш?
Какво да каже? За нея идеята беше отвратителна. Да замине толкова далеч и постоянно да мисли, че някой някъде в Ню Йорк всеки момент може да направи публично достояние биографията й. Не искаше дори да си го помисли!
Усмихна се измъчено:
— Не бъди глупав. Не можем да заминем сега.
— Защо?
— Защото не можем. Календарът ни е запълнен с обществени ангажименти до края на септември — обеди и вечери, за които сме потвърдили присъствието си. Тържества. Партита… — говореше припряно и много добре осъзнаваше колко неубедително звучи.
Елиът я прекъсна:
— Някои все могат да бъдат отменени.
— Знаеш, че мразиш да разочароваш хората.
— Ще заминем само за няколко седмици. Просто да се откъснем. Ти се нуждаеш от това, скъпа.
— Чувствам се достатъчно добре в града — побърза да го опровергае тя.
— Не те разбирам… — започна той, — след всичко, което ти се случи вчера…
Телефонът иззвъня. Той не довърши мисълта си и вдигна слушалката:
— Ало?… Ало?…
— Кой беше? — с напрегнат глас го попита тя, когато Елиът затвори телефона, без да разговаря с някого.