— Някаква грешка. И телефоните вече не са сигурни. Тоя град наистина върви към провала!
Вътрешно се разтрепери от страх. Беше се обадил изнудвачът. Знаеше го. Сигурна беше!
Джино прекоси фоайето на „Пиер“ и отиде до рецепцията. Вървеше по-бавно и по-тежко от преди. Но все още от походката му лъхаше енергичност и устременост.
— Господин Сантейнджело, очакваме ви, сър — каза хотелският служител и му подаде ключа за неговия апартамент.
Щом чу името, една жена, която също стоеше пред рецепцията, се обърна и се вгледа в него. Сбута съпруга си, който тъкмо се бе приближил до нея, и му прошепна нещо. Тогава и двамата го зазяпаха.
— Господин Зенокоти вече е горе, сър — сервилно продължи служителят. — От сигурен източник научихме, че скоро ще пуснат тока. Ако желаете да поръчате нещо, моля, позвънете. За нас е чест да ни гостувате.
Джино кимна, огледа разкошното фоайе и пое дълбоко дъх.
Ню Йорк. Имаше своя, специфична миризма. Единствена на света.
Беше си у дома.
Почувства се у дома.
Какво неповторимо чувство!
Книга втора
Лъки, 1955
Спомените й до петгодишна възраст бяха по-скоро усещания, отколкото определени образи. Откъслечни, неясни, щастливи петна в съзнанието й. Топлина. Спокойствие. Сигурност. И мама. Красивата, нежна мама със копринена светла коса и кадифена кожа. Красивата мама, която винаги ухаеше приятно, която винаги беше усмихната, която винаги носеше такива пухкави кожи…
И татко!
Той беше голям. Беше много голям. Непоклатим. Винаги носеше подаръци. Кукли и плюшени играчки. И толкова силно я прегръщаше, че понякога й се струваше, че ще се задуши.
Бебето Дарио. Мъничък. Да те е страх да го пипнеш. Но Лъки отрано се научи да се грижи за него.
Бебето плачеше много. Тя беше винаги весела. Бебето нямаше апетит и не се хранеше. Тя винаги беше гладна като вълче и грабваше всичко за ядене, което можеше да докопа. Бебето пълзеше и не прохождаше. Тя обикаляше къщата на четиринайсет месеца. Бебето — вече на четири годинки — едва говореше. На пет тя бърбореше непрекъснато, на всички и за всичко.
На петия й рожден ден родителите й организираха голямо тържество. Петдесет деца. С клоуни. С яздене на магаре по двора. С огромна шоколадова торта, пресъздаваща любимата й куклена къща.
Тя беше толкова развълнувана, че едва дишаше. Беше пременена в розова рокля с волани, панделки в същия цвят в къдравата черна коса, къси бели чорапки и бели дамски обувчици.
Джино се суетеше около нея, подхвърляше я високо във въздуха и безброй пъти я нарече моята малка италианска принцеса. После й даде своя подарък — най-прекрасната златна верижка с медальон с диамант, обсипан с рубини. Той се отваряше и вътре имаше снимка на тях двамата.
— Тате! — изписка възторжено тя и се нахвърли да го целува. Едва не го задуши.
— Глезиш я — упрекна го мило Мария.
— Някои деца са създадени да бъдат глезени — и отново подхвърли Лъки във въздуха.
От многото емоции тя започна да пищи, но той я хвана и я приласка в топлата си силна прегръдка. Тя вдъхна дълбоко неговия аромат. Миризмата на тате. Сгуши се в ръцете му и каза:
— Тате добро момче, добро, добро момче.
Той я остави на пода и намигна на Мария.
— Най-страхотното хлапе на света, нали! Копие на стария си баща.
Мария мило се усмихна.
— Прилича на своя стар баща, но притежава моя добър характер.
Лъки се вкопчи в краката му, молеше го да я подхвърли пак във въздуха, но той вече разговаряше оживено с жена си и се смееше.
— А, така ли?
Мария също се засмя и го имитира:
— А, така!
— Така, значи — избоботи весело Джино, освободи крака си от хватката на Лъки и прегърна Мария. — Кой го казва?
Лъки напъха палец в устата си и кротко се загледа в мама и тате. Възрастните са глупави! Щом изпаднат в такова настроение, никога не я забелязват. А днес беше нейният рожден ден.
Извади палеца от устата си и заяви:
— Бои ме коема.
Мария се освободи от ръцете на Джино и се наведе към дъщеря си.
— О, не! Не и днес! Къде те боли, миличко?
— Всякъде.
Мария обърна поглед към Джино. В очите й се четеше упрек.
— Не трябваше да я подхвърляш така… Не си мериш силата, когато играеш с нея.
— Я да видим! — той бързо се наведе и вдигна Лъки. — Боли ли те, детко? Боли ли те? — започна да я гъделичка. Тя се разпищя и загърчи. — Къде те боли? А?
— Спри, Джино — настойчиво помоли Мария.
— Е, хайде де. Не виждаш ли, че й харесва.
Наистина й харесваше. Кикотеше се толкова силно, че чак очите й се насълзиха. Бисерните капчици се затъркаляха радостно по бузите й.