Остана му урок за цял живот.
— Щом си чернокож, за да получиш каквото и да е, трябва да полагаш повече усилия — му каза тя студено. — Запомни го! Запиши си го тук! — и тя гневно посочи с пръст челото му.
Стивън не разбра какво точно иска да му каже. Просто не си го представяше, защото никога в живота си не се беше сблъсквал с расови предразсъдъци. Живееше в прекрасна къща, с предани и любещи родители. Фактът, че някой има черна, а друг бяла кожа, никога не го беше безпокоял. Семейство Даймс имаха много приятели, които — по всичко изглеждаше така — не обръщаха никакво внимание на цвета на кожата. В къщата им непрекъснато идваха хора — филмови звезди, чуждестранни продуценти, музиканти, актьори, оперни знаменитости.
В училище единствените чернокожи момчета бяха той и още едно — Зууна Мгумба. Но какво са две деца сред множеството ученици на извънредно скъпото частно училище. Останалите бяха синове на дипломати, финансисти или пътуващи знаменитости. Кери беше избрала такова училище именно поради космополитния му характер — искаше Стивън да се безпокои за оценките си, а не за цвета на кожата си.
Бърнард не беше съвсем съгласен с това. Доводът му беше, че така Стивън ще бъде изолиран от реалния живот. Но Кери наложи своето решение.
Бащата на Зууна Мгумба заемаше висок пост в Организацията на обединените нации. Беше понятие, което Стивън никога не можа да си представи какво точно е. Основното занимание в живота на Мгумба беше да клинчи. Той винаги си „гледаше кефа“, както казваше Джери Мейърсън, най-добрият приятел на Стивън.
Джери беше безотказен. Висок, слаб, с гъста буйна червена коса. Също като Стивън имаше сериозно отношение към учението и двамата близки приятели взаимно си помагаха.
За разлика от другите момчетата при него първо място заемаше работата, а разговорите за секса — второ. Къде да намери време да обсъжда предимствата на едни женски цици пред други? Повечето от съучениците им си губеха времето да разговарят безкрайно на подобни теми или да се заплесват по мръсни списания. И най-вече Зууна, когото накрая изхвърлиха от училището за неизвинени отсъствия.
Когато завърши основното си образование, Стивън нямаше никакъв опит в секса. И той като Джери мислеше за момичетата, но почти никога нямаше време да отиде на среща с някое от тях.
— Ще ги спукаме в колежа — заканваше се Джери. — Там ще е фрашкано с момичета и двамата с теб ще бъдем страхотна комбина!
Стивън и Джери се бяха насочили към правото и така бяха съгласували нещата, че да попаднат в един и същ колеж близо до Бостън.
Джери се оказа прав. Беше фрашкано с момичета. Навсякъде. Ниски, дебели, слаби, високи. Едрогърди и плоски, дългокраки и трътлести. Джери се развихри така, сякаш е бил държан на диета и изведнъж са го пуснали в деликатесен магазин.
Стивън му помагаше според силите си. В колежа се чувстваше много добре. Харесваше му да учи, спореше му. Освен това стана запален член на баскетболния отбор. Това отвличаше ума му и изстискваше силите му за момичетата и секса. Той виждаше какво прави Джери и не искаше да има същите проблеми в своя живот. Разбира се, и той си имаше проблеми, но те бяха свързани с неговата майка. Откакто почина Бърнард, Кери се превърна във фанатизирана отшелница. Седеше с часове в кабинета на Бърнард в къщата на Парк Авеню. Седеше. Нищо друго. Е, гледаше в една точка в пространството. Ден след ден.
През една от ваканциите Стивън се опита да я изтръгне от апатията. Предложи й да заминат в лятната вила на Файър Айлънд. Изтъкна необходимостта да си почине.
— Продавам я, Стивън — отговори тя с тъжен глас. — Навява ми такива спомени…
Той се поинтересува от финансовото им състояние. Какво е положението им? Щеше ли да се наложи да напусне колежа и да започне някаква работа?
Тя го успокои. Бърнард ги беше осигурил материално. И добави с равен, леден глас, че ако напусне колежа, ще го убие.
Той въобще не можа да разчупи черупката й. Никакъв истински контакт. Това сериозно го разтревожи. Майка му беше много привлекателна жена, все още млада — в началото на четирийсетте. Трябваше да излиза, да се среща с хора, да се весели, а не да седи заключена в кабинета на починалия си съпруг и да се отдава на спомени.
Един ден му хрумна страхотна идея.
— Мамо — каза весело той, — защо не отидем на екскурзия до Кения? Там трябва да имаш доста роднини. Можем да отидем и да се видим с някои от тях.
Тя изобщо не реагира според очакванията му. Не каза: „Ще помисля“, нито пък „Може би“. Равно, но ледено охлади ентусиазма му: