Дарио Сантейнджело седеше нацупен върху предния капак на лимузината, което дразнеше шофьора. Държеше в шепа малки камъчета, събрани от чакълестата настилка на паркинга на къщата, и ги хвърляше отегчен високо над главата си, към слънцето. Те политаха, после се връщаха обратно и падаха най-вече върху излъсканата до блясък лимузина. Това вбесяваше шофьора.
Колкото Лъки беше мургава, толкова Дарио беше светъл. На тринайсет години и половина той беше красив като картина — със съвършени черти, дълга сребърноруса коса и поразителни сини очи.
Обърна поглед към сестра си, после направи „дълъг нос“ към шофьора, но той беше зает и не го забеляза.
Лъки се засмя, намигна му и с едва доловимо движение на устните прошепна:
— Джърки!
Идваше от мижитурка и беше любимата им дума. Наричаха така повечето хора, които познаваха.
От къщата излезе жена. Висока. Наперена. Нареди нещо на шофьора, хвърли поглед към часовника си и каза:
— Хайде, Лъки, качвай се. Иначе ще изпуснем самолета!
Лъки сви рамене.
— Не мисля, че… — започна тя.
— Стига, госпожичке! — прекъсна я жената. — Изобщо не искам да те слушам.
Зад гърба й Дарио тихо подвикна:
— Джърки! Джърки! — вдигна ръце, сложи палци зад ушите си и замаха с подигравателно с пръсти.
Беше толкова комичен, че Лъки се засмя. Макар че изобщо не й беше до смях. Напротив, ревеше й се.
В същия момент към тях се приближи Марко. Той я придружаваше всеки път, когато излизаше от къщата в Бел Еър. Лъки харесваше Марко. Беше мно-о-ого готин. За огромно нейно съжаление обаче, той се отнасяше с нея като с дете. Не разговаряше с нея, дума не й продумваше. Само от време на време благоволяваше да й хвърли бегъл любопитен поглед. Днес изглеждаше супер — с леко сако, спортна риза и впити дънки. Сигурно беше на трийсет години, но беше слаб и мускулест, нямаше грам излишна тлъстина като някой по-възрастни мъже.
За кой ли път тя се запита какъв е личният му живот. Има ли си приятелка? С какво се занимава, когато не е ангажиран с работата си като телохранител при Джино? Има ли хоби?
— Махай се веднага от колата! — изгърмя гласът на госпожица Генералката и прекъсна мислите й. — И се сбогувай със сестра си.
Дарио хвърли наведнъж цялата шепа камъчета. Това направо вбеси жената.
— Дарио! — изкрещя гувернантката. — Чакай да видиш, когато кажа на баща ти какво правиш!
Щеше дълго да почака, помисли Лъки. Посещенията на Джино в къщата в Бел Еър все повече и повече се разредяваха.
Дарио скочи от капака на колата и тръгна към нея. Приближаваше я тромаво, неохотно. Тя видя с какви усилия се опитва да изглежда хладнокръвен, все едно не му пука, че я изпращат в пансион.
— Чао — измрънка той. — Ако искаш да ми пишеш, няма да имам нищо против.
Тя пристъпи напред и топло го прегърна. Обикновено, когато в изблик на нежност тя искаше да го прегърне, Дарио я отблъскваше, но днес се остави да го приласкае.
— Не им позволявай да те унижават — прошепна тя с нежен глас. — Ще се върна, преди да си усетил, че ме няма.
Той я целуна непохватно, целувката му попадна някъде в ъгълчето на устата й, после избяга и се скри в къщата, за да не види никой сълзите му.
Лъки се качи в колата. Беше уплашена, разтревожена и притеснена, но в известен смисъл изпитваше и някакво облекчение. Най-после излизаше навън, сред широкия свят.
Десет години бавачки и частни учители.
Десет години самота и изолация.
За нищо не съжаляваше.
Освен за Дарио. Но бързаше да се успокои. Имаше нужда от компания. От момичета на нейната възраст. Пък и Дарио скоро щеше да напусне къщата и да отиде в някой пансион за момчета.
Леля Дженифър беше тази, която настоя Лъки да бъде изпратена на училище.
— Не можеш цял живот да ги държиш като затворници, Джино — беше дочула Лъки думите на Дженифър. Двамата разговаряха по време на едно от редките посещения на Джино. — Знам едно много престижно учебно заведение за момичета в Швейцария. Ще се отрази добре на Лъки.
В самолета се бореше с дрямката, защото не искаше да изпусне нищо. Госпожица Генералката не се отделяше от нея и зорко следеше всичко наоколо с орловия си поглед.
Лъки считаше, че е нелепо на нейната възраст да бъде придружавана по време на пътуването, но Джино беше непреклонен.
— Щом ти заминаваш, тя ще пътува с теб. Когато те остави здрава и читава в училището, ще се върне. Това е всичко. Повече няма да го коментираме.