— Не! — рязко го спря тя. — Искам да те видя.
Доволен от желанието й, той пъргаво скочи, разкопча панталона си и смъкна гащета. Пенисът му щръкна.
Лъки внимателно посегна към него и го обхвана в дланта си. Беше добре развито момче.
— Мили Боже! — възхитена възкликна тя. — Я виж ти!
Явното й одобрение възбуди още повече Урси и той изпадна в някакъв неконтролируем екстаз. Преди тя да проумее какво му става, той започна да го движи в ръката й и се изпразни.
Тя моментално отскочи встрани.
— Чакай де — възмути се тя, — ще ми опръскаш полата.
— Ох, миличка — изстена той на своя калпав английски, — ти хубаво, хубаво момиче!
Лъки се засмя. Почувства се някак особена. Силна. Поиска още.
Стивън, 1965
— Ти имаш проблем, Стивън, приятелю, и аз ще ти кажа в какво се състои. Твоят проблем, Стивън, е че нямаш никаква реална представа какво означава да си чернокож. Липсва ти черно самосъзнание — така говореше Дайна Мгумба, фанатично радикалната съпруга на Зууна Мгумба.
Зууна Мгумба най-после си беше намерил майстора. Беше се запознал с Дайна на една демонстрация за граждански права и се беше влюбил в нея. Беше се превърнал в изцяло нов човек.
Зизи, изтегната на дивана, се прозря широко и шумно.
Погледът, който й отправи Дайна, беше леден.
— Какво има, скъпа? — и гласът й беше леден. — Досаждаме ли ти?
— Ти ми досаждаш, Дайна, скъпа — отвърна й Зизи не по-малко ледено. Между двете не съществуваше дори търпимост.
— Мисля, че е време да си ходим вкъщи — надигна се Джери Мейърсън от мекото кресло. Все още си беше същият висок и слаб Джери. — Хайде, рожбо!
Наричаше „рожбо“ всяко свое ново гадже. И добре правеше, защото само компютър би запаметил имената им. Бяха върволица, чиито имена не бяха по силите на един простосмъртен. Момичетата на Джери се сменяха всяка седмица, понякога и всеки ден. Всички изглеждаха едни и същи — симпатични, дребни блондинки, за които Джери твърдеше, че са „барут в стар дървен сандък“.
С половин уста Стивън предложи:
— Защо бързате? Останете да пийнем по още едно…
Джери се извини.
— Не че не ми харесва тук. Но първата ми работа утре сутринта е едно ужасно дело, по което очаквам присъждане на щети в особено големи размери.
Зизи се прозря отново и мързеливо се надигна от дивана.
— Лека нощ, Джери, лека нощ на всички — тръгна към спалнята на малкия апартамент, но спря до вратата.
— И не се бави — обърна се тя към Стивън. — Наи-и-истина съм доста възбудена тази вечер. Не ме карай да чакам, любими — и тръшна вратата зад гърба си.
Дайна неодобрително сви устни. Не каза нищо, но физиономията й говореше повече от всякакви думи.
Стивън добре познаваше това изражение. Неговата майка редовно му го демонстрираше.
— Какво ще кажете за една вечеря другата седмица? — реши да поизглади неловката ситуация с пресилен ентусиазъм, защото си знаеше, че каквото и да прави, колкото и да е настойчив, Зизи и Дайна винаги щяха да разменят стрелички. — Може първо да отидем на кино. Иска ми се да гледам новия филм на Полански — Cul-de-Sac.
— Ти може и да вървиш, твоя работа, човече — сряза го Дайна.
Зууна я погледна, но тя не беше от тези, на които с поглед да затвориш устата.
— Дори и да искаме, няма да имаме възможност да дойдем — продължи тя. — Заминаваме в Алабама за похода. Предполагам, че ти няма да дойдеш с нас, нали?
Стивън потвърди, че няма, като поклати глава. Беше работил всеотдайно в движението за граждански права. През хиляда деветстотин шейсет и трета това отне по-голяма част от времето му. Когато бунтовете и уличните боеве достигнаха кулминацията с арестуването на Мартин Лутър Кинг, той беше в Бирмингам, Алабама. Беше участвал в протестния поход за свобода заедно с двеста хиляди демонстранти към Вашингтон. Не го беше направил толкова от ангажираност като чернокож, а защото беше почувствал нужда да го направи.
Кери беше тази, която най-накрая успя да го убеди, че ще направи много повече за черната раса, ако стане добър и уважаван адвокат. Когато срещна Зизи, това окончателно реши проблема. Край на пътуванията из страната за участие в походи. Край на демонстрациите и седящите, мълчаливи протести.
Това негово решение Дайна прие като лична обида. Тя, Зууна и Стивън преди представляваха малка група — работеха заедно, страдаха заедно, потяха се заедно, тъжаха заедно. И отдаваха всичките си сили за промяната. Сега бяха просто приятели, които се срещат в свободното си време, вечерят заедно и водят — според думите на Дайна — тъпанарски разговори.