— Къде са заминали?
— В Сан Хуан, къде другаде би могла да го завлече Зизи? — отговори Джери.
Кери се изправи и с това му показа, че срещата им е приключила.
— Ще поддържаш връзка с мен, нали? Тук съм, ако Стивън се нуждае от мен. Но докато не се раздели с онази личност, мисля, че не искам да го виждам. Навярно това ще му помогне да вземе решение, без да се натрапвам.
— Може и да си права — Джери я целуна целомъдрено по бузата и се почуди защо неговата майка изглежда като бездушен манекен на Елизабет Арден, докато Кери му напомняше за Лена Хорн, звездата.
— Ще се видим следващата седмица.
— Благодаря ти, Джери.
Лъки и Джино, 1966
— Това е позор за цялото ни учебно заведение — директорката на Л’Евие говореше строго, осъдително, очите й святкаха. — Тук никога не сме имали възпитанички с такова поведение. Никога! — свали с преднамерено спокоен жест очилата си с малки кръгли стъкла и Лъки за миг си помисли, че суровата, аскетична англичанка ще избухне в сълзи. Но тя не заплака. Само присви късогледите си очи, след това пренебрежително стисна тънките си устни и продължи тирадата си със същия строг, осъдителен тон. — Да водите момчета в училището не е разрешено. Но да ги въвеждате тайно в своята стая и да ви… заварят… с тях в леглото…
Олимпия с мъка въздържаше смеха си.
Директорката улови настроението й и заканително се обърна към нея:
— Може и да се посмееш, млада лейди. Истински се надявам смехът ти да не секне, когато баща ти пристигне… за да те вземе оттук — от училището, което вие опетнихте със своето… своето… отвратително поведение. И двете сте изключени. Успях да се свържа и с твоя баща, Лъки. Пристига утре сутринта. Както и господин Станислопулос — отново закрепи очилата на върха на дългия си остър нос. — Междувременно — приключи тя и огледа с презрение и погнуса двете момичета, — трябва да се приберете в стаята си и да бъдете там, докато ви отведат утре. Добре ли разбрахте?
— По дяволите! — избухна Олимпия и се тръшна на леглото си. — Татко ще се побърка. Толкова ще се ядоса, че съм изхвърлена и че трябва да дойде да ме вземе… да бъде принуден да ми чете конско и да се извинява за непослушната си дъщеря… Накара ме да се закълна, че няма да допусна да ме изхвърлят и оттук. Майната му!
— Моят баща няма да дойде — каза уверено Лъки. — Ще изпрати някого.
— Защо няма да дойде? — любопитството взе превес над собствените тревоги на Олимпия и тя превключи на друга вълна.
— Той е зает човек — сви рамене Лъки.
— Всички те са заети хора.
— Да, но моят старец е по-зает от останалите.
— С какво толкова е зает?
Лъки отново сви рамене, но добре прецизира думите си, преди някак неопределено да каже:
— Ами… има милион занимания. Хотели… фабрики… издателска дейност… Занимава се с всичко, за което можеш да си помислиш — доближи се до гардеробчето си, отвори го и заразглежда дрехите си.
— А не се ли занимава и с Мирабел Блу? — попита небрежно Олимпия.
Лъки се извърна рязко. Погледна приятелката си право в очите.
— Откога знаеш? — попита тя с пламнали бузи.
Олимпия се прозя, после се протегна и разкърши дребничкото си тяло.
— От известно време. Чаках обаче ти да ми кажеш. Господи! Толкова искам баща ми да е известен гангстер вместо досаден дърт милионер.
— Не ми е позволено да казвам на никого.
Олимпия прихна да се смее.
— Откога такива неща те спират? Не й било позволено? Ха-ха? Ма моля ви се!
Лъки също се засмя. Изпита огромно облекчение, че най-накрая някой знаеше коя е всъщност. Винаги й се искаше да сподели тайната си с Олимпия, но Джино беше изискал от нея да му обещае… тържествено.
— Мечтая да се срещна с него. Виждала съм го само на снимки във вестниците, но на тях изглежда някак свиреп и зловещ…
— Зловещ ли? — засмя се Лъки.
Ама че странно описание на мъжа, за когото тя си спомняше как я прегръща, как я вдига и подхвърля във въздуха… Спомняше си мириса му… Как я целуваше. Годините ги бяха отдалечили един от друг, но дори през ум не й минаваше да нарече баща си зловещ.
— Кажи ми — развълнувана попита Олимпия, — наистина ли е убивал хора?
— Не знам — каза Лъки. — Всичко, което пише за него, е много преувеличено. Сам ми го е казвал. Мисля, че му се носи славата заради… — не можеше да намери точната дума. Заради какво? Откъде, по дяволите, да знае? Джино е нейният баща. Тя го обича. И го мрази. Зависи. Мъжът, когото наричаха Джино Овена Сантейнджело! Кой е той? Тя не знаеше. Наистина. И не искаше да узнае.
Всъщност така ли беше? Може би да. Може би не. Може би…