Да се сгоди с Мирабел Блу беше фатална грешка. Джино беше наясно с това. Тая жена беше самоубийствено немарлива, жадуваща единствено за неотклонно внимание. Не можеше да проумее защо го е направил. Дали от съжаление? Или имаше и друго? Шест месеца съвместен живот и все още не можеше да го определи. Всичко, което чувстваше, беше искреното му желание тя да си отиде. А в замяна на това тя ден и нощ говореше за брак. Ставаше дори неудържима.
С отстраняването на Питър Ричмънд от живота й, Джино на практика беше засегнал чувството й за осигуреност. Тя се нуждаеше от един Питър Ричмънд край себе си. Изпитваше потребност постоянно да знае, че е красива и желана, че има мъже, които рискуват бъдещето си, когато я чукат. Джино я искаше. Но Джино не рискуваше нищо, за да я има. Внезапното изчезване на Ричмънд от живота й беше наистина тежък удар за нея. Мирабел не можа да се оправи след него. И най-търсената филмова звезда в света се оттегли в леглото и прекарваше времето си в плач и хленчене като малко наказано дете.
Джино продължаваше да се осведомява за нея. Поддържаше връзка. Обаждаше се всеки ден на камериерката й. От нея научи, че госпожица Блу е настинала, после пък че има главоболие… след време зъбобол.
В студиото не бяха очаровани от оттеглянето на Мирабел Блу. Бяха в разгара на снимките и внезапното влошаване на състоянието на главната изпълнителка им костваше хиляди долари загуба на ден. След четири дни изпратиха своите адвокати и лекари в къщата й. На следващата сутрин тя се яви на работа — бледа като платно, отпаднала. Вдигна скандал на режисьора и следобед напусна екипа. Към шест вечерта я откриха безжизнена, натъпкана с хапчета. Незабавно я откараха в болница, където няколкото промивки на стомаха се оказаха точно навременни.
Джино научи за случилото се в Лас Вегас. Веднага отлетя за Лос Анджелис и от летището отиде право в болницата.
Мирабел изглеждаше като дете в леглото. Като дванайсетгодишно момиченце с разрошена руса коса, светлосини очи и позачервена кожа.
— Защо го направи, да не си се побъркала? — попита я той искрено загрижен.
— Съжалявам — проплака Мирабел, — винаги взимам навътре нещата… винаги…
— Мъничката ми, искаш ли да се сгодим? — изговори думите, преди да е осъзнал напълно какво й казва. Тогава идеята не му изглеждаше неподходяща. Джино Сантейнджело. Мирабел Блу. Всеки във Холивуд щеше да сдъвче шибаното си сърце от яд.
Мирабел остана във възторг. Имаше само един малък проблем. Оказа се, че тя вече има съпруг — онази стара холивудска кримка каскадьорът — с когото беше сключила законно брак още при пристигането си тук.
— Можем да уредим бърз развод, това не е никакъв проблем — каза Джино. — Междувременно можеш да се преместиш в моя апартамент.
Няколко седмици след нанасянето й в резиденцията в Бел Еър, той ясно видя каква непростима грешка е направил. Снимките на филма бяха приключили, а до започването на следващия имаше доста време. Мирабел прекарваше времето си излегната пред телевизора, жадно прелистваше купища филмови списания и… се тъпчеше с храна.
Джино не можеше да повярва на очите си.
— Днес няма ли да станеш? — питаше той.
Тя се усмихваше, абсолютно доволна от себе си.
— Е, може би…
Но най-често не ставаше. Въргаляше се в леглото и мързелуваше, а до вечерта спалнята вонеше на портокали, маринован лук и на спарено, по-точно самата Мирабел намирисваше, защото не обичаше да се къпе.
Джино бързо се отврати. Как обаче да се отърве от нея? Тя не беше някоя обикновена жена. Беше филмова звезда с цяла кохорта обслужващ персонал — счетоводители, агенти, мениджъри, продуценти, режисьори… И обожатели… Стотици хиляди…
Случваха се и дни, когато тя се насилваше да стане. Тогава се гримираше по два часа. После омотаваше главата си в нещо като тюрбан, защото корените й бяха порасли поне два сантиметра и се чернееха грозно сред платиненорусата й коса. О, да, и да се изкъпе — иначе не можеше да облече изискан тоалет и бижута, защото вонеше като прасе.
На какво, по дяволите, се беше насадил? Нареди да извикат Коста.
— Разкарай я от къщата ми — каза му отсечено Джино. — Няма значение колко ще струва. Заминавам за Ню Йорк и искам да й кажеш, че всичко е свършило.
Знаеше, че трябва сам да й го каже. Но, Господи, тя приличаше на бавноразвиващо се дете! Беше се опитал, небето му е свидетел, да проведе разговор с нея преди няколко дни. Тогава долната й устна бе потрепнала, а очите й мигновено се напълниха със сълзи.
— Не си ли щастлива, мила? Не те ли правя щастлива? — беше я попитал той.
И преди да успее да й попречи, тя беше скочила от леглото, беше захвърлила нощницата си, беше протегнала към него ръце за прегръдка, като едновременно заговори с най-нежния си глас: