— Хайде, чукай ме, миличък… Това ще ме направи щастлива.
По-скоро щеше да се навие да изчука някоя дръглива улична котка. Да чука Мирабел? Гадеше му се от миризмата й.
Коста дойде в Бел Еър след заминаването на Джино. Каза й, че трябва да се изнесе, да си върви. Тя го изслуша външно спокойна, без да откъсва очи от включения телевизор.
Същата вечер сряза вените си с бръснач и едва оживя.
Откриха я на другата сутрин гола, обляна в кръв, на пода в банята. Прислужницата веднага се обади по телефона на Коста. Коста успя да потули всичко — инцидентът не се разчу и никой репортер дори не надуши за случилото се.
Джино отново долетя в Лос Анджелис. Този път беше вбесен. Имаше чувството, че е хванат в капан.
Мирабел отново беше разкаяна — като съгрешило дете.
— Съжалявам — ридаеше тя. — Ще се опитам да бъда сериозна… обещавам… Когато се оженим…
По-късно Джино призна на Коста:
— Достатъчно стар съм вече дори да си помисля за женитба.
— Ти? Стар? Никога няма да остарееш, приятелю.
— Почти на шейсет съм — печално констатира той. — Не съм в първа младост.
Коста го потупа по рамото.
— И двамата остаряваме. Разликата е само в това, че аз съм по-млад от теб, а изглеждам доста по-стар.
— Ти водиш порядъчен живот, това е всичко. Обзалагам се, че досега дори не си погледнал чужда жена. Двамата с Джен сте все още същите влюбени хлапаци — очите му се присвиха и Коста разбра, че Джино мисли за Мария и за живота с нея, но нищо не каза.
— Как е Лъки? — побърза да попита той, за да го откъсне от тягостните възпоменания. — Пише ли?
— Не. Странно хлапе е тя, Коста. Не остана дори за Коледа. Пристигна, стоя два дена и избяга на гости при оная нейна приятелка.
— Мисля, че присъствието на Мирабел в къщата…
— Исусе Боже! Само да се отърва от нея и ще отделя повече време за децата. Трябва да ги опозная. Те се връщат от училище, изпълват къщата с гърмяща музика, разхождат се с тези смешни дрехи… И, за Бога, Коста, сякаш се виждам с двама непознати у дома. Толкова съм зает… Следващото лято ще ги заведа някъде.
Седмица след този разговор той откри безотказен начин да се отърве от Мирабел, извика отново Коста и му нареди:
— Намери ми оня смотаняк, за когото е омъжена. Да видим колко ще струва.
Дарио Сантейнджело се бе превърнал във висок, строен младеж. С гладка бяла кожа. Със сребристоруса коса, с изящни черти и лек слънчев загар. Имаше вроден вкус към красивото. И самият той беше красив. Изглеждаше по-възрастен от годините си. Повечето момчета от неговия клас в училище бяха по-ниски, пъпчиви пубертети, чиито представи за развлечения се свеждаха до боричкане, крясъци, обсъждане на момичета и коли. И в мигове на върховен кеф да се състезават в надпърдяване.
Гледаха на Дарио като на извънземен. Беше различен и затова страняха от него. Не им пасваше. Беше умен. Учителите го харесваха. Момчетата го мразеха.
Мечтите му да се махне от тихата къща в Бел Еър се осъществиха. Но остана излъган в копнежа си да има приятели, с които да се весели. Постоянно се опитваше да спечели благоразположението на съучениците си. Но каквото и да правеше, той не можеше да промени факта, че се казва Дарио Сантейнджело, че е син на Джино Сантейнджело, чиято репутация беше всеизвестна. В резултат момчетата го намразиха още по-силно и умишлено превръщаха живота му в ад.
Той престана всякакви опити да им се хареса. Затвори се в черупка, непробиваема за саркастичните им стрели и оскърбления. Редовно пишеше на сестра си, че в училището е страхотно, че момчетата са страхотни. Лъки никога не отговаряше на писмата му. Като че ли той беше престанал да съществува за нея. Толкова години бяха живели двамата заедно… После тя беше заминала — далече, в онова училище в Швейцария и там беше срещнала онова глупаво момиче с тъпото име и бе излязла от живота му. С такъв копнеж я чакаше да пристигне за Коледа. А тя едва размени с него няколко думи.
Реши да престане да й пише. Да й го върне. Да не й обръща никакво внимание.
Лъки не можеше да заспи… Кошмарните видения отново тормозеха съзнанието й. Светкавици. Плувен басейн. Слънчев ден. Надуваем дюшек… сред розова вода…
Седна в леглото, потънала в пот. Прииска й се да бъде на мястото на Олимпия — с живи родители. Какво значение имаше, че майката и баща й са разведени. Нали бяха винаги на разположение.
Изрита завивката. Запита се кого ли ще изпрати Джино да я върне обратно. Надяваше се да е Марко. Искаше той да научи защо я изключват от училището. Всички славни подробности за нея и момчето, което тайно бе въвела в стаята си. Да чуе за тях двамата — голи под чаршафите. И за Олимпия — танцуваща гола насред стаята с нейния приятел. Ха! Тогава нямаше вече да я мисли за хлапачка! Беше на петнайсет години. Достатъчно голяма. Достатъчно опитна… Много опитна.