Безброй нощи беше бягала от порядъчното Л’Евие и бе овладяла до тънкости изкуството да го прави „почти“. Дори гола, с момче в леглото, можеше да се справи с „почти“.
Но с Марко искаше да бъде различно. Да получи всичко. От край до край! Да. Олимпия каза, че тя би постъпила така единствено с Марлон Брандо. Лъки реши, че за нея това ще бъде Марко.
Джино се качи на самолета в Ню Йорк, седна в креслото и запали първокласна „Монте Кристо“. Първоначално мислеше някой от хората му да доведе Лъки у дома — Марко, Ред или Коста. Но Дженифър разговаря с него и го убеди да отиде и лично да я вземе.
— Това е твое задължение като баща, Джино — настоя тя. — Така й позволяваш да разбере, че си искрено загрижен.
— Но аз съм, по дяволите. Щом я видя, ще й избия всички глупости от главата.
— Това ще бъде голяма грешка — внимателно каза Дженифър. — Изобщо не го помисляй. Напротив, първо трябва да поговориш с нея, да разбереш защо е станало така.
— Тя е на петнайсет, Джен! — избухна той. Как може хлапе на петнайсет да се чука на поразия?
— А ти какво правеше на петнайсет? — тихо го подсети тя.
Джино се намръщи. Този път милата стара Джен не постъпи тактично. Само глупак можеше да направи подобно сравнение. Та той беше мъж. На петнайсет можеше да прави каквото си иска, по дяволите. Но за момичетата беше различно.
Сега, в самолета, продължаваше да се чуди къде на майната си е тръгнал. И защо? Защото Джен беше казала, че трябва да го направи ли?
— Мога ли да ви предложа нещо, сър? — попита стюардесата.
Поръча двойно шотландско уиски, облегна се назад и този път се замисли за Мирабел. Най-после се беше разкарала. Какъв точен удар, нанесен с помощта на съпруга й. Кой друг можеше така ефикасно да я махне от главата му?
Старият каскадьор се оказа разумен. Веднага пристигна да се видят. Лице, обрулено от времето, каубойски дрехи, които някога са видели по-добри дни.
— Как е Мери? — гласът му прозвуча разтревожено.
— Мери ли?
— Ами да, Мирабел — поясни бързо Коста.
— Да бе — Джино поклати глава. — Този неин детски акъл. Той е най-големият й враг.
Възрастният мъж кимна.
— Мери си… има проблеми.
— Проблеми ли! По дяволите, бих го нарекъл повече от проблеми.
— Ще се жените ли за нея?
— Чуйте ме добре. Искам да ви я върна обратно. Придружена с един чудесен малък подарък. Купих за двама ви къща на върха на Мълхоланд Драйв. Ваша е — само ме освободете — и мен, и живота ми — от нея до шест вечерта.
Предложението сработи. Чао, Мирабел Блу. Чувствам се прекрасно, че се отървах от теб. Струваше цели сто хиляди, но пък наистина си струваше!
Баща и дъщеря застанаха един срещу друг в кабинета на директорката. Тя — в единия ъгъл на стаята — мрачна и непокорна. Той — в другия — мрачен и гневен.
Директорката изложи своята позиция с ясен, стегнат говор, с подчертан английски акцент, от който в стаята сякаш летяха стърготини.
— …И, както разбирате, господин Сейнт, ние, в Л’Евие, не сме тези, които можем да наказваме такова поведение. От вас като родител зависи да посочвате правилния път на дъщеря си в живота. Наистина мисля…
Изобщо не го интересуваше какво си мисли тая крава. Изключи и огледа внимателно Лъки. Задържа погледа си върху нея за първи път от години насам.
Беше висока колкото брат си. Кога, за Бога, беше пораснала?
Имаше фигура на млада жена — слаба, източена, с дълги крака. Видът й го потресе. Маслинена кожа. Смолисточерна коса. Големи сериозни очи.
Виждаше своето лице пред себе си. Исусе Боже! То бива прилика, ама чак такава. Просто му бе одрала кожата. Женски вариант на него самия.
Но същевременно беше изненадващо различна. Не познаваше тази млада жена. И грешката бе негова. Толкова беше загрижен да осигури безопасност за нея и Дарио, че ги държа с години далеч от себе си. Обичаше ги. И двамата. Повече от живота си… Но беше затворил любовта в сърцето си и беше избягал. Защото знаеше, че няма да се справи, ако ужасът се повтореше. Беше силен, разбира се, но не дотолкова.
Мария… Мария… Исусе Боже! Колко време трябваше да мине, за да го поотпусне мъчителната болка? Тази болка, която разкъсваше вътрешностите му, която го стягаше за гърлото още със отваряне на очите всяка сутрин. Кошмарите. Нелепата надежда, че някой ден тя ще се появи отнякъде, ще се върне… Отмъщението му се превърна в кървава баня. Но в действителност се оказа безсмислено.