От своя ъгъл Лъки също оглеждаше баща си. Със същата съсредоточеност. Защо беше дошъл? Защо не бе изпратил някой от момчетата си.
Искрено беше учудена.
Олимпия и тя го гледаха през прозореца, когато пристигна.
— Ей! — беше възкликнала Олимпия. — Идва твоят старец. Ти май каза, че той няма да дойде.
— Н-не… мислех, че ще дойде — заекна направо шашардисана Лъки.
— Но ето, че дойде… Хм… Мн-о-ого е готин, нали?
Сега Лъки гледаше баща си. Опитваше се да прецени дали наистина е привлекателен мъж, или не. Без съмнение изглеждаше много млад за възрастта си. Беше облечен безупречно — костюм от три части, бяла копринена риза и копринена вратовръзка. Черната му гъста и дълга коса падаше малко над яката на ризата. Подстрижа по последна мода. Тук-там само проблясваха сребристи косми, които страхотно му отиваха.
Докато го разглеждаше внимателно, спомни си как ухаеше той. Спомни си за миризмата на тате. Ох, Господи! Защо не беше на пет годинки? Защо не можеше да се хвърли в прегръдките му и да се остави на силните му ръце — да я прегърнат топло, да я притиснат силно… Докато започне да пищи!…
Очите й се напълниха със сълзи. Изруга мълчаливо и кипналият в душата й гняв ги пресуши. Колко е слаба. На кого му пукаше, че е изхвърлена от училище. Нея изобщо не я беше грижа за това.
Напуснаха училището и се настаниха на задната седалка на лимузината с шофьор, без да си проговорят нито дума. Когато колата пое по пътя към летището и скоростта се увеличи, Лъки закопня Джино да й каже нещо. Беше ли ядосан? Много ли й се сърдеше? Тя се покашля, за да освободи гърлото си и помисли, че може би няма да е лошо тя първа да го заговори. Но веднага се отказа от намерението си.
Тягостната тишина продължи през целия път — до летището, до качването в самолета и по време на полета до Ню Йорк.
Кацнаха в Ню Йорк, минаха митницата и се качиха в познатата черна лимузина. Лъки се изненада. Очакваше да я натоварят на друг самолет за Лос Анджелис и да я отпратят у дома, в Бел Еър. Но очевидно щяха да останат в Ню Йорк — може би само да пренощуват. Тази мисъл я развълнува.
Лимузината спря пред суперлуксозен жилищен блок на Пето авеню с изглед към Сентръл Парк. Джино влезе във фоайето. Тя го последва. Изкачиха се с асансьора до двайсет и шестия етаж. Влязоха в обширен апартамент — приличаше на тези, които беше виждала във филмите на Франк Синатра. Хром. Кожи по пода. Огледала. Значи тук живееше Джино в Ню Йорк. Местенцето си го биваше.
— Добре дошла, скъпа.
Някой най-после я заговори! Леля Дженифър! Изглеждаше понапълняла, облечена в розов джемпър, с перлени обици, перлена огърлица и перлени гривни.
Лъки почувства, че очите й отново се пълнят със сълзи. Майната му! Беше се превърнала в ревливо бебе!
Леля Дженифър протегна ръце и тя изтича към нея. Хвърли се в прегръдката й и мигновено беше обгърната от благодатен облак парфюм и утешителна топлота.
— Ела, мила. Да отидем в спалнята и да поговорим — предложи й нежно Дженифър. — Няма нищо по-добро от един добър разговор.
Джино крадешком проследи с поглед Дженифър, която отведе Лъки. Въздъхна с облекчение. Жени. Цял живот се разправяше с жени. Но Лъки не беше жена. Беше неговата дъщеря, за Бога. И ако бяха разбрали в онова шибано, скапано училище коя е тя всъщност, щеше да му се наложи да открие онова дребно ебливо швейцарско хуйче, дето се бе напъхало в стаята й и да го обеси за скапаните му швейцарски топки.
Лъки беше уникална. Факт, който осъзна едва сега. Доскоро бе мислил за нея като за хлапето, но се оказа, че изобщо е нямал представа за нея. Беше на възраст, когато всички — без значение от националността им — които можеха да го вдигат, а може би и тези, които не можеха, щяха да се точат за тялото й. Беше на петнайсет, е, почти на шестнайсет — след няколко месеца ги навършваше. И кой трябваше да я съветва и поучава? Не и той. Дженифър беше най-подходящата личност. Тя трябваше да си поговори с нея, да се опита да й обясни, че ако той, Джино, някога чуе, че някое момче се опитва пак да се възползва от нея, той ще му строши шибаната глава. А и нейната също!
Тя беше дъщеря на Джино Сантейнджело и, по дяволите, ако трябваше, щеше да й го набие в главата, но беше време добре да научи какво означава това.
Колко трудно се оказа да убеди възрастните, че е девствена. Леля Дженифър беше мила, внимателна жена, но в това отношение сякаш живееше в каменната ера! Използваше думи, които бяха като китайски йероглифи за Лъки.
Скромност. Самоуважение. Почтеност.
Лъки загря какво в последна сметка им се иска да чуят тя и Големият татко.