Този път погледът, който му отправи Лъки, беше леден, пронизващ.
— Аз никога не съм получил никакво образование — продължи лекцията си той. — Реномирани училища в чужбина и други подобни. Бях на улицата и си съдирах задника да изкарам някой долар, много преди да стана на твоите години. Така че, трябва да оценяваш какви възможности са ти предоставени — щом изрече тези думи, си спомни Мария в болницата, след раждането на Лъки. Беше толкова бледа, нежна и красива.
Спомни си и деня, когато я кръстиха. Лъки. Исусе Боже! Ако можеше Мария да я види сега! Ако можеше…
— Новото момиче… новото момиче… новото момиче…
Десетки уста изсъскваха тия думи всеки път, когато тя се появяваше някъде. Чудесното частно училище пансионат в Кънектикът! Най-точно трябваше да го наричат частен затвор — с униформи и охрана, маскирана с титлата учители. И противни, смотани сополанки, които Лъки намрази от пръв поглед.
Само след два дни разбра, че трябва да се махне оттук.
А след две седмици беше убедена, че това се налага.
Имаше списък с телефонни номера на Олимпия. Използва претекста, че трябва да се обади на Джино, излезе от час по математика и започна да набира номер след номер.
Откри Олимпия в Париж — в къщата на баща й на авеню „Фош“, в един от най-богатите квартали на града. В момента имаше урок по руски с частен учител.
— Писна ми! — изрева Олимпия, щом позна гласа й. — Можеш ли да си представиш някой, който да учи руски! Пълна простащина!
— Ако това те успокоява, мога определено да ти кажа, че е по-добре, отколкото да си заключена в тая шибана дупка — изстена Лъки. — Трябва да се махна оттук. Имаш ли някаква идея?
— Хиляди! — делово каза Олимпия. — Скачай в някой самолет и тичай при мен. Грабваме някоя от колите на татко и запрашваме надолу, към Южна Франция. Ще бъде аб-со-лютно жестоко! Навита ли си?
— Без дори да се замисля! Но откъде да намеря пари? Имам точно двайсет и три долара и петнайсет цента.
— Това да ти е проблемът — великодушно разреши въпроса Олимпия. — Къщата тук е пълна с телекси. Всичко, което трябва да направя, е да изпратя ордер за билет, който да оставят на мое име в „Кенеди“. Щом се измъкнеш оттам, останалото е моя работа. У теб ли е паспортът ти?
— Естествено.
Разговаряха още няколко минути — уточниха всичко. Когато Лъки затвори телефона, беше убедена, че всичко ще мине като по вода. И точно така стана.
Измъкна се призори на следващия ден от училището. Стигна на автостоп до летището. Взе билет от бюрото на „Пан Америкън“ на името на госпожица Олимпия Станислопулос. Към обяд седеше в самолета за Париж.
Когато кацнаха на летище „Орли“, тя телефонира на Олимпия, както се бяха уговорили. Олимпия запищя възторжено в слушалката. Нареди й кратко да чака. И затвори.
Три часа по-късно двете пътуваха към Лазурния бряг. Олимпия седеше зад волана на последен модел бял мощен „Мерцедес Конвъртъбъл“.
— Господи! — възкликна щастливо тя. — Това е най-голямата веселба от година насам. И да ти кажа нещо за тебе, Сантейнджело. Ти си умна глава!
— Оказа се фасулска работа — ухили се Лъки.
— Нали ти казах! — Олимпия рязко завъртя волана, за да не сгази една мършава котка. Гумите изсвириха и колата поднесе по улицата в предградието на Париж. — Остави ли бележките, за които ти казах?
— Да. Една за Джино. Една за училището. Куп лъжи за това колко се нуждая от време да остана сама и да обмисля нещата, да не ме безпокоят и че съм на път за Ел Ей.
— Прекрасно! Докато загреят какво е станало в действителност, ще сме далеч и ще си отживеем — бръкна в чантата си, извади цигара от пакет син „Житан“ и я пъхна в устата си. — Аз пък казах на икономката ни, че отивам да видя майка си. Дъртата крава едва зацепва няколко думи на английски. Освен това не може да ме понася и направо си умря от кеф, че ще се разкарам от къщата. Сега двете сме кралици, бейби! Напред! Чака ни невероятен купон!
Джино, 1966
Власт. Беше от огромно значение да я притежаваш. Огромно. Но когато я имаш, никога не е достатъчна. Винаги нещо не достига. Още един връх за изкачване… Още една перфектна сделка…
Джино често се питаше защо работи толкова напрегнато. Вечно в движене, вечно слага хората в джоба си, вечно върши услуги…
— Ти имаш законна сила и влияние — казваше му често Коста — милият, скъп приятел. — Защо не се ограничиш само със законен бизнес?
Коста държеше в ръка нотариалният акт на „Мираж“, където като собственик беше вписан Джино. Притежаваше хотел, която всъщност беше машина за пари. Но Коста беше адвокат и разсъждаваше като адвокат. Винаги искаше да върви по легалния път. Плащаш петдесет долара глоба и оставаш с чисти ръце. Горкият стар Коста. Готов винаги да се бори. Готов винаги да посъветва. Но и щастлив да печели милиони.