Хотелът с казино на Бахамските острови, отворен преди две години и наречен „Принцеса Сейнт“ вървеше много добре. Сега насочваха интересите си към игрални заведения в Европа. И всичко останало.
Да. Бизнесът процъфтяваше. Банкови сметки по целия свят. Пари, изпращани вън от страната и връщани обратно изпрани, чисти. Инвестирани. Вложени във фондации, управлявани от доверени лица. Нови сделки. Нов бизнес.
Джино харесваше живота си. Беше добър живот. Е, понякога имаше и спадове. Но само понякога. Нямаше проблеми, с които да не може да се справи.
Беше преживял трудните времена и беше останал невредим. Най-напред Комисията „Дюи“ през трийсетте. После Комитетът „Кифоувър“, създаден през хиляда деветстотин и петдесета година специално за разследване на организираната престъпност. И наскоро създаденият „Боби Кенеди“, в началото на шейсетте, оглавен лично от него като главен прокурор, решен да разследва всеки аспект на криминалната престъпност. След него Валаки — това никому неизвестно и невзрачно гангстерче, което изпя пред властите всичко, направено от приятелчетата му и от приятелите на неговите приятелчета, включително местата и точните дати на събитията.
Джино се отнесе достатъчно почтително към факта, че името му не беше споменато във връзка с разследването, и никога сам не отвори устата си. Властите не успяха да го пипнат с пръст. Разхождаше се свободен. Имаше късмет, както беше казал веднъж Алдо. Алдо, който вече беше с разклатено здраве и практически се беше оттеглил от бизнеса — от време на време помагаше на жена си в „Рикади“.
Джино имаше идея. План. Една мечта всъщност.
Искаше да построи най-големия, най-луксозния, най-красивия хотел във Лас Вегас.
След осъществяването на мечтата на Момчето — „Мираж“ — Лас Вегас беше разраснал неимоверно. В сравнение с някои от по-новите хотели обаче „Мираж“ приличаше на тоалетна. Е, най-луксозната наистина, но тоалетна. Джино искаше да притежава по-голям и по-добър хотел, да остави чрез него своя следа в историята на града. Нещо специално, за което да се говори в цял свят.
Беше намерил терен за строеж и сега обсъждаше различни идеи с различни архитекти.
— Ще струва цяло състояние — беше изпъшкал Коста, когато Джино му спомена за първи път за мечтата си. — И колко главоболия! Мили Боже! Цените в строителството растат с часове. Ще трябва да съберем „синдикат“, а и трябва добре да пресеем тези, които ще вложат парите си и ще са готови да чакат с години за да си ги възвърнат. Не забравяй, че данъчните агенти още дишат във врата ти.
Понякога Коста мърмореше като стара баба. Джино щеше да построи суперхотела на света. Щеше да го нарече „Маджириано“ — комбинация от Мария и Джино. Нещо като обелиск за тяхната любов.
След като Лъки си приготви багажа, за да замине за училището в Кънектикът, Джино не се застоя в Ню Йорк.
Кънектикът. Добър избор. Лъки скоро щеше да свикне там и да се успокои. Училището им беше препоръчано от съпругата на Питър Ричмънд — Бети, жена с добро възпитание и чар, изключително привързана към конете.
— Изпратихме там нашата Лорета преди колежа. Тя беше във възторг до небесата от него — увери го Бети, говорейки за най-голямата им дъщеря.
Джино се попита лениво как ли ще се чувства, ако легне с жена като Бети Ричмънд. Не можа да си го представи. Гола трябва да беше по-кокалеста и от кози крак. Сега разбираше защо Питър Ричмънд се беше заплеснал по нежните, женствени, сластни форми на Мирабел Блу.
Двамата мъже бяха станали най-добри приятели. Естествено, приятелството им беше дискретно. Не афишираха връзката си. Но имаше толкова много услуги, които Джино можеше да предложи на сенатора. Дребни. Големи. Но винаги дискретни.
Джино обичаше да ги прави. Доставяше му удоволствие да създава и поддържа приятелства на различни нива. Освен това знаеше много добре, че сенатор Питър Ричмънд един ден ще стане много важна клечка.
От Ню Йорк Джино отлетя за Вашингтон. Беше поканен за уикенда в имението на семейство Ричмънд в Джорджтаун. За първи път.
Разбира се, знаеше защо са го поканили. Бети Ричмънд планираше след известно време да организира гала вечер за едно от многобройните й благотворителни дружества и възнамеряваше да измоли „Мираж“ за целта си.
Знаеше, но не даваше вид, че знае. Чакаше Бети Ричмънд сама да го помоли.
— Да — щеше да й каже той. — Разбира се, скъпа, естествено. Как изобщо мога да ти откажа?